В този момент отегченият Брам отново се изправи и започна да изстрелва фрази на Дрек колкото му глас държеше. Докато се оглеждаше за някакво развлечение, погледът му падна върху Страйк и Баркли.
– Дрек е самотнелик и отегченец! Дрек е самотнелик и отегченец! Дрек е самотнелик и отегченец!
Безмилостното крякане удави всичко, което Нилс говореше на тримата по-млади мъже. Трая около две минути, докато Нилс не млъкна на средата на приказката си, при което извади от джоба телефона си и го подаде на Брам. Той го грабна, седна отново и мълчаливо се залови да се забавлява с игра.
– И така – обобщи Нилс, – Катя каза, че Джош взел досието със себе си.
– Не са ли го намерили в гробището? – попита Себ.
– Не – отвърна Нилс. – Според тях нападателят го е взел. Както и телефона на Джош.
– По дяволите – изруга Себ.
– От полицията разпитваха ли Пез? – поинтересува се Уоли.
Нилс поклати глава. Тим отново извади телефона от джоба си и написа нещо на него. Страйк провери акаунта на Аномия в Туитър. Продължаваше да не е активен.
– Аз ще трябва да тръгвам – съобщи Тим.
– Изобщо не стигнахме до теб – протестира Уоли.
– Казах ви, не са ме търсили. – Тим вече се бе изправил. – Помислих си, че след като са дошли при вас, обикалят всички, свързани с Мастиленочерно сърце, но започвам да си мисля, че са имали други причини да говорят с вас тримата.
Идеята явно бе поуспокоила Тим.
– Беше ми приятно, че се видяхме – каза той и като зърна такси, добави: – Ще се опитам да го хвана. – С размахана ръка излезе бързо от бирарията.
Уоли, Себ и Нилс го гледаха как се отдалечава. Брам не вдигна очи от играта си. След като таксито потегли, Уоли каза:
– Винаги съм го смятал за малко сбъркан.
Себ се позасмя. Уоли погледна своя телефон и обяви:
– И аз трябва да тръгвам. Поздрави Мариам от мен, Нилс. Поне ѝ кажи, че никога нищо не съм подпалвал.
Думите му очевидно значеха нещо за Нилс, защото той се усмихна, после стисна ръката на Уоли.
– Себ, с метрото ли си?
– Не, мисля и аз да си хвана такси.
– Ами добре, довиждане тогава.
Уоли забърза по посока на метростанцията. Баркли го изчака да се скрие от поглед и едва тогава подаде ръка на Страйк, който я стисна.
– Радвам се, че се видяхме – изрече тихо Баркли. – Само че изобщо не изглеждаш като на снимката.
– Честно казано, тя беше на задника ми – отвърна Страйк, а ухиленият шотландец си тръгна и го остави сам на масата.
Себ отново пишеше нещо на телефона си. Страйк провери своя. Аномия още не беше пускал пост.
– Е, аз също ще тръгвам – каза Себ, като допи остатъка от бирата си и явно нямаше търпение да се махне. – Радвам се, че се видяхме, Нилс.
– Ще повървим с теб – каза Нилс, от което младият човек определено не се зарадва.
Страйк им даде кратка преднина, после тръгна след тях, решен да наблюдава Себ само докато се качи в таксито.
Себ спря едно на малкото кръгово кръстовище недалеч от пъба, като остави Нилс и Брам да продължат по Хампстед Лейн. Брам вървеше, вперил поглед в играта на телефона на баща си, и често се блъскаше в стълбове на уличното осветление, стени и хора. Страйк спря на тротоара и запали цигара. Все още бе средата на следобеда, имаше много време за убиване преди срещата си с Мадлин по-късно, може би достатъчно дори да отскочи до апартамента си, за да се изкъпе и преоблече – лукс, на какъвто не се радваше често. Канеше се само да допуши цигарата си и после да спре такси, когато погледът му попадна върху слаба млада жена, цялата облечена в черно. Вървеше забързано по отсрещния тротоар с притиснат към ухото си телефон, оглеждаше се наоколо, а в погледа ѝ се четеше отчаяние.
22
...потиснато дете
с очи, тревожни не според възрастта му.
Кристина Росети, Виж как стоя пред вратата и чукам
Момичето бе обзето от тъй очевиден смут, че мигом привлече вниманието на Страйк. Беше дребна, някъде около метър и петдесет висока и болезнено слаба, с изпъкнали ключици, видими дори през улицата. Косата ѝ, дълга почти до кръста, беше боядисана в синьо-черен цвят, а очите бяха очертани с черен молив, който изпъкваше на много бледата ѝ кожа. Въпреки че гърдите ѝ бяха съвсем плоски и бе толкова ниска на ръст, Страйк я прецени като около осемнайсетгодишна, защото на лявата ѝ ръка бе оформен половин ръкав от черни татуировки. Тънката ѝ черна блуза, дълга пола и кубинки изглеждаха евтини и износени.
Беше ясно, че човекът, на когото се опитваше да се обади, не отговаря. През минута тя почукваше с пръст телефона си и отново го вдигаше до ухото си, като продължаваше да оглежда улицата с безумен поглед. Накрая пое с бърза крачка в посоката, от която Страйк беше дошъл.