Можех да потърся такова листче, а ако имах късмет — да попадна на потребител, който да е имал неблагоразумието да премахне изискването за парола на операционната система. Ако не успеех да намеря листче и ако компютърът все пак бе заключен, имаше шанс да се опитам с някои команди на много ниско ниво — дисковата операционна система. Трудно, но не невъзможно!
Само да намеря някой включен компютър, щях да се ориентирам за това място и за тайствената група, която принудително ме държеше. Дори името на машините, свързани в група, можеше да бъде полезна информация. А най-добрият вариант, макар и малко вероятно да бе това, бе да намеря включен към Мрежата компютър със стартирана операционна система. Мечтаех чрез него да потърся нужната ми информация. Можех да изпратя съобщение за помощ, ако някой локализира позицията ми чрез IP адреса на персоналната машина, адреса на локалната мрежа или дори името на домейна. Имаше различни варианти. Но ако глобалната свързаност е разбита и в отстатъчните й фрагменти онлайн са само слухтящите за членове на Агората агенти и самите членове на Агората, кой би ми помогнал? Наистина ли Мрежата повече не съществуваше, както бях разбрал от служителката от Трудови ресурси? Върнах се отново на проблема с нея и достъпа на обществена информация.
Разбиването на глобалната свързаност обслужваше изцяло така наречения елит — тези, които имаха капитал в ръцете си и по никакъв начин не желаеха да се разделят с него. Така, макар и косвено, Агората съдействаше именно на елита. Това бе в абсолютно противоречие с намеренията им да се борят с установения ред или поне в декларираните им намерения за това. „Странно. Много странно. Дори съмнително.“ Човек би предположил, че Агората не съществува в действителност. Че тази анонимна организация е измислица на тези, които имаха интерес да държат масите в невежество и без лесна комуникация помежду си. Без възможности за обмяна на идеи. Това би дало отговор на много неща.
Но ако това е вярно и Агора не съществува, в чии ръце бях попаднал?
29.
Докато все още обмислях полезните си ходове и се колебаех как да процедирам с компютъра, хазяйката се появи на вратата. Отново бе сама. Можех лесно да я надвия и засега това бе най-доброто, което ми хрумна. Преди това обаче трябваше да измъкна повече информация за мястото и хората, при които бях попаднал.
Жената изглеждаше уморена, но направи опит да се усмихне. Носеше същата бяла престилка. От горното й джобче се показваше върхът на синя пластмасова химикалка. Смирено седнах на кушетката и зачаках удобен момент, в който да действам.
— Не си ли любопитен? — подхвана тя първа.
— Да — отвърнах бързо. — Кои сте вие? Къде съм?
— Не — засмя се искрено, — не това. Разбира се, по-късно и това ще научиш. Не си ли любопитен какъв доклад изготвиха нанороботите?
— Не ме интересува.
— Сериозно? Не те интересува? — беше объркана.
Мамка му! Какво значение имаше това? Някакви си микроскопични роботи, инжектирани от тези хора, човъркаха в тялото ми, за да търсят какво — някаква уязвимост? Да търсят начин, по който хората да могат да се справят с матрикантите, ако се наложи? А според нея това скоро ще се наложи. Неизбежно ще се наложи. Акцентите тук бяха два — наложително и неизбежно.
Почувствах се като предател. Предател на цяла една раса! Тази раса можеше да загине, поради моята непредпазливост да се издам и да попадна в неприятелски ръце. Разбира се, те можеха да направят тези опити с който и да е друг матрикант, но в случая виновникът бях аз. Аз бях изследван, а не друг. Вината бе моя. Мамка му! Не бях виновен, а се чувствах така. Това бе омерзително!
— Това е вашата бъдеща война, не моята — опитах се да бъда спокоен, но не бях.
Жената трепна, вероятно защото усети напрегнатото ми състояние, но не пое насоката на този разговор.