— На какво се усмихваш? — гласът й прозвуча приятелски.
— Излиза, че ще имаме една и съща съдба, нали?
Тя кимна и се усмихна, показвайки ми облетите си със слюнка жълти зъбки. Лошият дъх, лъхнал ме оттам, подсказваше какво се случва с плътта на тялото й. Тя се олюля за миг, но се подпря на рамото ми и запази равновесие. Беше отмаляла и аз й помогнах с ръка, за да приседне до мен. Дишането й бе станало още по-тежко и накъсано. Чувах тъжните стонове на дробовете й, излизащи на повърхността из дълбините на гърдите. И сякаш с тях волята за живот напускаше натежалото тялото. Постепенно, но непрестанно и необратимо. Нямаше нужда да я удрям, за да се измъкна оттук.
Колко бе наивна! Но това бе характерно за цялата им раса. Тази раса, която постоянно ме отхвърляше през годините на моето ново аз. Тази раса, която завиждаше на тялото ми, преследваше ме за това и желаеше да ме унищожи. Тази раса, която се чувстваше абсолютен господар на планетата и действаше като такъв, унищожавайки всичко, до което се докоснеше, в стремежа си да задоволи не само нуждите си, но което бе по-лошо — капризите си. Стотици години наред бе унищожавала флора, фауна, земни и водни недра, въздух и всичко, до което достигаше. И това нямаше да спре дотук.
Да, тази раса бе пълен и неоспорим господар на планетата Земя… но тя загиваше. Хората изразходваха ресурсите й с над петдесет процента от допустимите нива. И това — година след година. Нямаше резервен план и човечеството бе неспособно да създаде такъв. Тяхното време — на хората, бе приключило в този момент — до появата на първия матрикант! Без никакво съмнение бе дошло време да отстъпят и да предадат щафетата на еволюцията. На по-развития и по-съвършен човешки вид. Пост-човешкия род.
Бяха си позволили да изземат и играят ролята на Създателя и сега трябваше да понесат последствията от това. Готови или не, рано или късно щяха да платят цената. Колкото по-рано, толкова по-добре за всички.
Мислите ми отново се съсредоточиха над плана ми за бягство. Пред мен имаше два варианта. Единият бе да зашеметя жената и да хукна по коридора в неизвестната ми сграда, за да търся изход. Изглеждаше лесно. Това би било добър избор, но имаше твърде много неизвестни: най-малкото — не знаех колко членове на Агората в момента бяха тук. Не знаех колко изхода има самата сграда, да не говорим, че не знаех къде се намира тя. А дори да намерех изхода и той да не представлява трудност, за да изляза, къде щях да се озова? Дали с това нямаше да влоша положението си? Тази сграда дали не бе част от някакъв по-голям затворен комплекс? Или пък бе на място, откъдето не бих могъл да се измъкна, без да бъда забелязан? Дали не бяха ми пъхнали проследяващо устройство, или още по-лошо — имплантирали такива в мен с помощта на нанороботите? Твърде много неизвестни и като че ли твърде рисковано решение.
Другият възможен вариант бе да сграбча хазяйката за гушата и да я помъкна със себе си, за да ми служи едновременно и като водач, и като щит пред евентуалните членове на Агората. Щях лесно да прекърша крехкия врат на жената, ако бъда заплашен от някого. Бях разбрал, че тя има някаква ръководна роля в организацията и представляваше авторитет. Дали с натрупано знание, или нещо друго — засега оставаше тайна. Тялото й не представляваше трудност, за да я повлека с мен.
Беше физически слаба, като всички от нейния вид на тази възраст. За миг дори си представих как пръстите ми се впиват в пожълтялата й плът, която първо побелява, а после добива моравочервен цвят от неминуемия кръвоизлив на това място. Щях да отпускам отвреме на време дотолкова, колкото да си поеме дъх, но не достатъчно, за да си въобрази, че има сили да се съпротивлява.
Внезапно ме обзе пристъп на ярост — исках да набода дебелите игли в некротизиралите й тънки вени, за да пусна вътре нанороботите. Това, което бяха причинили на мен. Те с усърдие щяха да изтърбушат тялото и всичко да свърши.
Трябваше обаче да овладея чувствата си. Необходима ми беше жива и жизнена, за да имам шанс да изчезна. Като допълнителен голям бонус бе и това, че тя бе носител на информация, която бих могъл да измъкна от нея малко по-късно. Докато сме заедно, тя би била моята единствена застраховка пред Агората. Пред тази организация, която нямаше лице, но — вече бях разбрал, бе навсякъде.
— Не се чуди как да се измъкнеш — промълви хазяйката.
Сепнах се и излязох от унеса, в който бях изпаднал. Тя сякаш четеше мислите ми или беше много по-интелигентна, отколкото предполагах. В случая не бе важен само житейският опит — тя със сигурност притежаваше огромен такъв. Как бе успяла? С какво се издадох? Дали бях свивал юмруци, дали бях гледал гушата й или затворената врата на помещението, оборудвано като лаборатория — вече беше без значение. Бях разкрит.