Каращите се мъже млъкнаха или се отдалечиха от мястото, на което се бяхме прикрили, и отново настъпи онзи силен, но монотонен шум, тъй характерен за натоварените часове в големия град. В него имаше едновременно и всичко, и нищо. И радост, и тъга, и глас, и мълчание. И хора, и не-хора.
— Какво се е случило с теб? — подхванах, щом погледите ни се срещнаха отново.
— Не ти трябва да знаеш — отвърна лаконично, но имаше студенина в гласа му. Реших да не настоявам повече, а и знаех, че няма смисъл. Изглеждаше категоричен. Наистина не ми трябваше нова неприятност на фона на всички мои приключения.
— Ани добре ли е?
Той кимна и малко от малко лицето му постепенно започна да се прояснява. Бях уцелил лекарството, което би подобрило състоянието му.
— Тя е прекрасна малка принцеса — продължих да го лекувам.
— Единственият лъч светлина в иначе скапания ми живот — съгласи се бързо с мен.
— Щастливец си ти, да знаеш.
— Знам — отвърна вече в почти добро настроение.
— Сигурно затова си отговорен човек — заключих сякаш за себе си.
— Да, но защо реши така?
— Мислиш за бъдещето на Ани, затова. Една жена ми го каза и според мен е вярно.
Той се замисли за миг, почесвайки с показалец ушната си мида. Оттам се откъсна парче изгоряла кожичка и полепна на рамото му. Беше тънка и почти прозрачна, но на дрехата му изглеждаше като снежинка. До нея кацна още една.
— Права е, ама хайде стига философии. Тук не си в безопасност. Изчезвай!
— Изчезвам, а ти й предай листчето, разбра ли? — заръчах му на тръгване.
— А ти сложи маската на лицето си! — не ми остана длъжен той.
Запътих се към най-близкия хотел, който бях видял. Нямаше от какво повече да се страхувам. Или почти от нищо. Щях да наема стая, за да преспя, а на сутринта щях да пътувам за село Кладница. Там ме очакваше, завързано за въже на стар пресъхнал кладенец, малко метално куфарче.
32.
На следващия ден първата ми работа беше да се обадя по телефона в Компанията. Излязох от хотела и скоро открих телефонна кабина. Тя нямаше здрави стъкла и наоколо беше шумно, но можех, затиснал с ръка едното си ухо и сложил слушалката на другото, да чувам.
Божил ме очакваше и на момента бях свързан с него, без никакви пояснения и въпроси.
— Съгласни сме. Ще ти предоставим женски матрикант. Млад индивид, със сигурност ще ти хареса. Регистриран и с редовен десетгодишен лиценз. По-нататък ще се оправяте, както знаете. Сигурен съм, че можеш това.
— Ако не удържиш на думата си и се случи нещо с мен, други ще те намерят! — блъфирах.
— Да, знам — потвърди.
Подозирах, че бе разкрил опита ми за лъжа, но бе приел правилата на играта, която отдавна съществуваше помежду ни. Този път ми беше все едно дали е така.
— Ти само донеси транслатора, всичко друго е уредено. Адреса го знаеш, ще те чакам. Просто звънни пак на идване, за да те посрещнем. После изчезвате и край на всичко. За теб и за мен — многозначително допълни, преди да изключи линията.
Надявах се, че е човек на думата, макар че сега това се считаше за отживелица.
33.
Планът, който следвах, включваше да отида до тайното скривалище, където бях оставил транслатора с копието на мозъчната матрица на Таня, и да го взема с мен. Това бе нейната идентичност, затворена и готова за прехвърляне в тялото на матрикант.
Пътуването ми до село Кладница не бе проблем. Отидох на площад „Руски паметник“ и намерих същия шофьор, на когото бяха счупили задния прозорец на маршрутката при засадата в квартал Княжево. Днес беше петък и както бе казал миналия път, това беше един от дните, в които пътува до селото и обратно. Шофьорът, изглежда, също ме бе запомнил и ми се зарадва, сякаш бях стар клиент. Използвах благоразположението му и дори си уговорих с него да ме върне за половин цена.
Беше любопитен, но измина доста време, преди да се осмели да попита причината, поради която в един и същи ден пътувах и след това се връщах от близкото село до София.
Започна издалеко: