Извадих ключето над яката на бялата си риза и после го издърпах над главата си, за да го сваля. Вече бе в ръката ми, но беше толкова малко, че остана почти скрито. Кожената връвчица остана да виси изпод дланта ми. Погалих повърхността на куфарчето. Пръстите ми едва усещаха тънките ръбове на залепения хартиен надпис „Инструменти“.
Изправих глава и погледнах към Божил. Очите му бяха широко отворени, втренчени в лицето ми. Аз отвърнах на погледа му. Не зная дали разпозна силата на звяра в мен. Звяр, който те сами бяха създали в стремежа си не за надмощие над природата, а за печалба. За трупане на капитал. Това обаче вече нямаше значение. Расова война между хора и матриканти не бива да има. Поне засега. Единственото, на което се надявах в този момент, бе примерът ми наистина да достигне до когото трябва. Някой трябваше да разбере посланието, което изпращах. Там, под влажните сводове в старата баня на Овча купел.
В този момент бях спокоен и вдишвах на дълбоки порции. Насладих се на свежестта на озонатора, монтиран в помещението. Беше с дъх на пролет или поне такава асоциация извика в съзнанието ми. Протегнах ръка към гърдите на Божил. Той също вдигна своята. Пръстите ни се докоснаха във въздуха и усетих студенината на връхчетата му.
„Помисли ти какво можеш да дадеш на другите“, беше казала хазяйката.
С другата си ръка бавно повдигнах вече отключения капак на куфарчето. Отвътре към лицето ми изхвърча огненият език на възпламенения тротил, който сам бях подготвил, и в миг всичко се разхвърча на съставните си части.
Най-после бях свободен.