Тъй като не успях да изтрия добре надписа, който преди години бях написал върху едната страна на куфарчето, сега отгоре му бях залепил етикет: „Инструменти“. Побутнах го отново на старото му място и спуснах чаршафа толкова ниско, че да опре пода.
Прекрасно осъзнавах, че това не е решение, но по-добре така, отколкото да го разнасям със себе си по улиците на града. Платените шкафчета на гарата не бяха решение — знаех от надзорника на Таня, че от време на време полицията ги проверява. Разбира се, това ставаше тайно от гражданите, но аз не се съмнявах, че е истина. Навсякъде имаше камери за наблюдение и аз бях сигурен, че при всеки съмнителен пакет, оставен в шкафчетата, той бе дискретно проверяван.
В този момент ме осени идея. Бе елементарно и логично. Колко бе очевидно, а аз го бях пропуснал! Усмихнах се.
Наведох се и пак изтеглих куфарчето. Забърсах го внимателно от всички страни и го поставих до вратата. После набързо се навлякох с дрехите си, нахлузих обувките и почти изхвърчах от вратата, като оставих неоправено леглото след себе си.
На излизане от хотелчето махнах с ръка на сънения рецепционист. Той разсеяно отвърна на жеста и удари чело върху дървения плот пред себе си. Помнех горчив опит в един друг хотел, преди много години, когато бях „посочен“ от друг рецепционист на ченгето. Сега обаче нямах друг избор, затова се бях установил тук. Знаех, че трябва да е временно. Първоначално смятах да променям адреса си на всеки два дни, но този рецепционист някак ми вдъхна доверие с незаинтересоваността си към всичко заобикалящо го. Дали изобщо го сменяха понякога — не разбирах, тъй като отсъствах през деня, но в редките случаи, когато се виждахме, той почти винаги бе в една и съща поза.
Студеният вятър шибна лицето ми и аз се заозъртах да намеря някакъв транспорт, който да ме откара извън столицата. Трябваше да стигна до пернишкото село Кладница, за да посетя отново стария овчарник на Луко. Надявах се да намеря мястото така, както го бях оставил преди десетина години.
А когато стигна до него — знаех как да използвам пресъхналия дълбок кладенец. Беше идеалното скривалище.
7.
На връщане от Кладница взех раздрънканото маршрутно такси. Твърдите седалки бяха зацапани и на места прокъсани. Таванът бе черен и миришеше на тютюн. Цената за превоза не бе висока, а и не се качиха много пътници, така че щях да се разположа удобно. Пред мен се настани младо момиче, което енергично махаше с ръка на червенобузест младеж, нахлупил килната настрани черна барета. Тя продължи да прави това, дори когато бусът потегли рязко и момчето бързо изчезна от погледа ни.
Гледах разсеяно през напръсканото с кал стъкло наближаващите крайни къщи на столицата. Тъкмо отминахме един обърнат нагоре с колелата автомобил в страничната канавка, когато на завоя шофьорът изпсува гръмогласно и рязко натисна спирачката. Гумите изпищяха по сухия асфалт. Бусът леко се завъртя и заплашително се заклати — аха да се обърне, но спря напречно на пътя, а моторът изгасна. Замириса на изгоряла гума. Главата ми удари страничното стъкло. Усетих ледената му твърда повърхност. Не ме заболя, но това сякаш отприщи съзнанието ми. Пред очите ми се мярна широка дървена порта с надпис: „Гараж — не паркирай!“
Подземни гаражи — така бе казал агентът на Лицензионна полиция, когато проверяваха мъжа с детето. Имах нужда от помощници, а там със сигурност можех да намеря подходящи. Само че съществуваше проблем — доколкото разбрах от агента, тези места също се наблюдаваха от властите.
Това минаваше през съзнанието ми, докато шофьорът бе изскочил навън и свирепо размахваше метална щанга, като се опитваше да разгони хлапетиите, в миг наобиколили таксито. Първоначално не разбирах ситуацията, но сега ми стана ясно. Бяха хвърлили на пътя пред нас верига с шипове и сега, след като принудително бяхме спрели, видях в ръцете им късите метални пръти. Един от тях удари задното стъкло и то с пукот хлътна навътре, но не се пръсна. Увисна като голяма паяжина с малка дупка в средата.