— Да знаеш всичко не е страшно, страшно е да си мислиш, че е така — измислих някаква „мъдрост“ в отговор.
— Хм, може и така да е. Кой знае? — съгласи се неохотно той. После се наведе и вдигна пликчето с лед, сложи го на темето си и приседна до мен.
Проститутката придърпа стола и се настани срещу нас, кръстосвайки крака. Порови из чантичката си и оттам извади нова цигара и запалка. Поднесе огънчето към лицето си и запали. Ръцете й вече не трепереха.
Мъжът извади изпод дрехата си плоска метална манерка. Отвъртя капачката, надигна я и отпи жадно. Адамовата му ябълка подскочи и бързо се върна на място. Той свали манерката от устата си, забърса устни с ръкава на дрехата си и мълчаливо ми я подаде. Замириса на спирт. Мъжът ме гледаше изпитателно. След кратко колебание се пресегнах и я поех — трябваше да приличам на тях. Отпих глътка и понечих да я върна на мъжа, когато момичето протегна ръка към мен.
Ченгето ми даде знак с очи и аз подадох манерката на момичето.
— Знаех си аз, че историята с бившата ти жена е пълна глупост. Прекалено добър си за такава история — пое манерката тя.
Потънахме в мълчание, всеки зает със собствените си мисли.
26.
На следващия ден имах уговорена среща с ченгето. Неочаквано като развитие, но сега имах нужда от него. Той също не действаше безкористно, както ми се струваше. Чакаше точно в уговорения час и одобрително кимна, когато се появих навреме за срещата ни.
Слязохме в метрото на станция „Опълченска“, където още на входа ме посрещна оглушителна реклама, излъчвана по голям дисплей. Исках или не — ушите ми възприемаха поредната заблуда, убеждаваща ме да купя нещо си. Ядосах се. Хората плащат пари, за да се превозят, а не да ги бомбардират с реклама против волята им. Това е терор над гражданите. Ето къде нашата партия ще трябва да вземе отношение.
„По дяволите, та аз не съм политик, или поне в този момент не ме приемат като такъв.“
Ченгето показа полицейската си карта, за да влезем в служебното помещение на охраната, и след като затворихме вратата, шумотевицата от рекламата утихна.
— Здрасти, Влад! — здрависа се с мрачно фиксиращ ме с поглед мъж. — Няма да се бавим, брато!
„Тези, които те гонят, не са такива, за каквито се представят пред теб, да знаеш! Не са всесилни — уверяваше ме полицаят рано сутринта. — Имам един длъжник в охраната на метрото, така че отиваме да намерим този твой герой.“
Бях се доверил на неговия нюх. Имаше самочувствие на добро ченге и сигурно бе така.
— Покажи ми камерите във вагоните и излез да дръпнеш един фас! — обърна се той към охраната. Човекът не отвърна, вместо това посочи с ръка два големи дисплея и все така с мрачното си изражение излезе навън.
— Давай по-бързо, ако можеш! — седна на стола и започна да натиска бутона на мишката, увеличавайки малките прозорчета на дисплея.
Не мина много време и в тълпата забелязах това, което търсех.
— Стой! Ето го! — не повярвах на късмета си.
— Кой, с червеното яке ли? — полицаят източи врат и наведе главата си. По някаква причина, вероятно точно за целите на разпознаването, камерите във вагоните бяха настроени да излъчват цветен сигнал и това много ни помогна.
— Не този — другият. С черното кожено яке. Едрият — посочих Жорж. Така облечен, изглеждаше дори още по-внушителен в сравнение с останалите пътници.
— Аха. Носи май някаква чанта. Да, бе — запомних го.
Стана енергично и се приближи до вратата.
— Влад! — викна през нея, все още извърнал глава към монитора.
Охранителят се върна все така намусен и безмълвен. Цялото му държание показваше, че не бяхме добре дошли, но явно по някаква причина не можеше да откаже.
— Тази камера — почука с пръст по монитора ченгето. — Пише „номер три“. Кой влак е това?
— Този влак е на първа линия и в момента точно спира на „Сливница“ — мъжът се вгледа внимателно в нея. — Нещо друго?
— Мамка му, Влад! Кажи ми, кога ще спре тук?
Охранителят погледна някакво електронно табло, а после часовника на ръката си.
— Ще ти кажа, щом дойде — отвърна. — Излизаш оттук и се качваш в първия вагон.
— Слушай! — ченгето се обърна към мен — Отиваш в хотела и ме чакате с момичето. Не мърдате никъде, разбра ли?
Добре би било да се махна оттук, защото се чувствах притеснен, но и в хотела нямаше как да се върна.
— Не мога да се върна там. Освободил съм стаята.
— Стига простотии! Отивай и кажи, че стаята е за мен. Аз ще се оправям после. Точка.