Полицаят бе категоричен и това ми подейства. Сигурно знаеше какво прави, а и на този етап нямах друга идея.
— О’кей — не чаках втора подкана. — Там сме.
— Дай ми пликчето! — протегна ръка и присви пръсти.
— Ето — подадох му найлоновата торбичка.
Когато му бях разказал за плана ми за срещата с Жорж, той го одобри, но бе категоричен, че трябва да прехвърлим съдържанието на чантата в нещо друго. С толкова много пари в него Жорж едва ли щеше да е сам и това също споделих с полицая. Не зная с какво можеха да заставят Жорж да изпълни мисията, но ченгето ми бе казало, че това не е мой проблем. Повярвах му.
Изнизах се покрай потния намусен охранител и изчезнах по най-бързия начин.
Оттук натам нещата бяха извън мен.
27.
Разстоянието, което трябваше да измина, не бе голямо и не ми отне много време, за да я намеря на уговореното място. Червенокосата проститутка, примамваща клиенти на едно от най-красивите места преди време в София — Лъвов мост.
Успоредно на моста, като гърбица бе преметната широка тръба над канала на реката, която бе спукана или пък някой умишлено бе пробил широк отвор и от него шуртеше вода с голям дебит. Не знам става ли за пиене или за нещо друго, но някакви хора бяха подложили метални кофи и след това, като пристъпяха тежко, газейки в локви и превити под тежестта на товара, отнасяха тази вода незнайно къде.
Загледах се в мускулестите тела на застиналите животни — каква гордост, каква сила излъчваха! Спрях за кратко, за да се полюбувам, но нещо смути възторга от гледката. Нещо не бе както трябва. Замислих се и осъзнах причината — лъвовете бяха останали само два. На другия край на моста каменните постаменти бяха пусти. От четири бронзови скулптури, символ на моста, бяха останали само две. „Не за дълго“ — помислих с тъга. — „Металът бе по-скъп от историческата памет на гражданите.“ Някой бе изписал с черни разкривени букви — „Съединението прави силата“, върху най-близкия до мен сив свод на моста. Реката бе затлачена с боклуци и водата се бе вдигнала от тясното си корито. Стари дрехи, пластмасови опаковки, найлонови пликове и автомобилна гума, оплетени в порядъчно количество клони и шума правеха пътя на водата почти непроходим.
На това място преди много години са се изпълнявали екзекуциите на престъпниците. Съществувало е правило — престъпник, който не е от града, се беси пред портата, през която е влязъл. Именно тук е била една от най-важните порти на старата ни столица и тук са обесени някои от участниците в историческото за България Априлско въстание. В последствие лъвовете са поставени от инициативен комитет на признателните граждани, като символ с мемориално значение в памет на обесените революционери. Потръпнах.
Помнех и други години, когато мостът бе един от символите на столицата. Красотата на града, уви, остана в черно-белите картички, публикувани от време на време в някое шарено рекламно списание, и то само заради контраст, а не заради художествена стойност. Предполагам сега малко хора можеха да правят разлика между красиво и грозно, изкуство и халтура.
И така, изучавах с интерес лицето на момичето, кълчещо предизвикателно ханш пред минувачите, като че ли я виждах за пръв път в живота си. Зелен грим около красивите й очи езера, ярко лилаво червило на устните й. Грееше като звезда в посивелия ронлив град.
Около нея — десетки човешки тела, движещи се в постоянния организиран хаос на това място. Скришни и не толкова, дори нагли погледи се стрелкаха към стегнатото й тяло, но малцина можеха да си позволят разхода. Останах доволен от този факт.
Забрах я под мишница, а тя леко се задърпа и аз се принудих да поотпусна хватката си.
— Още ли те е страх от мен?
— Ти пък… И по-страшни неща съм преживяла. Да не мислиш…
Тя пак се задърпа. Няколко минувача ни изгледаха, преди да продължат по пътя си, и това никак не ми хареса.
— Хайде, пак в хотела! — не желаех да ставаме обект на интерес и пуснах ръката й. — Моля те! Всичко ще бъде наред.
— Какво стана? — тръгна, гонейки широката ми крачка. — Ох, по-бавно! Не си чувствам краката. Не знам колко часа висях на кирливия тротоар права.
— Клиенти? — невинно зададох въпрос, надявайки се да не е намерила. Лошо спрямо нея, но не знам защо така желаех.
— Един. Ама нищо не стана — отговори бързо, като че ли с леко извинение. — Искаше на вересия — до три дни щял да се издължи. Казах му да дойде след три дни. Така че, ако питаш за пари, ядец.