Не зная защо, но от това получих известно облекчение.
— Ще имаме пари, обещавам! — подхванах с патос. — Ти няма да работиш.
— Да не би да ми предлагаш нещо, скъпи? — прозвуча иронично и бях сигурен, че тъкмо това бе целта й.
— Да, но първо ще ми кажеш името си. Истинското.
Тя спря за миг, погледна дяволито и каза:
— А твоето? Щом ще сме съдружници, как да те наричам?
Момичето имаше право.
— Антон — отвърнах.
— Таня — представи се тя и лицето й изгря. — Името ми е Таня.
Докато пресичахме трамвайната линия, изровените релси проблеснаха пред очите ми като дълга стълба, водеща наникъде.
Хрумна ми една луда идея. Нямах време да я обмисля, но исках да се махна оттук, а нямах все още отговорите.
— Таня — обърнах се към нея, — ще ми направиш ли една услуга?
— Всичко за теб, партнер — задъхано, но весело отвърна тя.
— Ще се обадиш на телефон, който ще ти дам, и ще се представиш като репортер в някоя медия. Все едно коя, ще измислим, и ще искаш да си уредиш интервю с един човек. На него обаче ще отида аз — и преди да отговори, добавих: — Важно е.
Забързахме, без да се оглеждаме и без да коментираме повече. Навели глави, като клин запробивахме тълпата по улицата, а след това се вляхме в потока на хората в нашата посока. Натам вече бе лесно.
Заведох я до телефонна кабина, която бях използвал и преди. Знаех, че е грешка, можеше да я наблюдават, но ченгето ме бе успокоило, че хората, които ме търсят, вероятно не са толкова могъщи: „Някой е вложил много пари в тази работа и ще иска да изкара неколкократно от това — казваше той. — Не знам кои са, но ще разбера. Щом става дума за кинти, и то много — там съм.“
Рискувах, а бяхме уморени да търсим друг телефон. Сега забелязах монтираната камера над кабината. Дали бе там и миналия път, когато я ползвах? Едва ли. Щях да съм я видял.
— Гледай в земята! — казах й тихо.
— Какво? — не бе чула от обичайния градски шум.
— Не гледай напред и наведи лицето си надолу! Има камера.
Тя разбра съвета ми и наведе главата си.
— А! О’кей — прие нещата без повече обяснения.
Упрекнах се, че досега не съм й купил прахова маска. Моята не я свалях навън. Ако не трябваше да се излага на показ, както изискваше професията й, сигурно би се съгласила. Все повече хора носеха маски и очила. По сградите и кооперациите климатиците можеха да поемат огромното количество прах, но навън положението бе страшно.
Набрах номера в офиса на движение „Нова генерация“ и подадох слушалката на Таня:
— Ще търсиш Стефан Ангелов.
— Ясно — пое уверено слушалката тя.
Докато уреждаше срещата, се заслушах в гласа й. Бе мелодичен. Красив език е българският и на нея й отиваше да го говори. Стефан щеше да се съгласи. Бях повече от сигурен.
През цялото това време Таня бе навела лицето си, точно както й казах.
Когато свърши разговора, тя се обърна към мен и кимна безмълвно. Стефан бе приел.
Малко по-късно се озовахме на мястото за срещата, за да го огледаме. Беше нескъпо заведение в градинката зад Градската библиотека, каквито в тази част на града имаше много. Набелязах си кът, встрани от вратата — сепаре с приглушена светлина, далеч от случайни погледи. Хареса ми. Дано да няма хора в него, когато дойде времето за срещата. Точно в този момент бе свободно, както всъщност и повечето други маси. Не повече от пет-шест клиента се бяха настанили близо до витрината и разсеяно гледаха навън, а часът на срещата бе почти същият, но на следващия ден. От това, което видях, останах доволен. Щях да се видя със Стефан.
— Хайде, сега наистина към хотела. — поведох я енергично, когато отново излязохме навън. — Нямаме повече работа тук.
Таня покорно ме последва.
Добро момиче!
28.
Ченгето удържа на думата си и дойде в хотела. Имах известни съмнения, но нещата, разбира се, бяха извън мен. Нямах друг избор — рискувах заради парите.
Беше застанал на прага на вратата, така че нямаше как да се измъкнем, ако нещо се обърка. Можех само да се надявам това да не се случи.
— Някакви проблеми с рецепциониста? — попита той, макар да знаеше отговора.
— Не — отвърна момичето вместо мен.
— Взе ли ги? — включих се в разговора и аз.
Без да отговори, полицаят хвърли на леглото шумолящ пакет с дръжки. Стори ми се, че би трябвало да е по-пълен, ако е това, което чакахме. Седнах до пакета, взех го на колене и отворих дръжките. Вътре имаше друг, по-малък, а на дъното — дебели пачки с пари и паспорт. Банкнотите бяха едри купюри. По-лесно се пренасяха, но и повече биеха на очи.