— Взел съм си своето — обади се ченгето. — За риска, който поех. Нали знаеш — лошите неща се случват на добрите хора! Та ето защо съм имунизиран срещу неприятностите. А ти — разтегли устни в крива усмивка, — заслужаваш ли ги? Трябваше да си затваряш устата, както си им обещал.
— Хм, кой ще повярва на проститутка и корумпиран полицай, ако излезе тази история? Какво доказателство ще им покажете? — веднага съжалих за думите си. В момента бях напълно беззащитен.
— Ха! — засмя се той. — Логично, братко Франкенщайн. Да не повярва човек — бива си те и теб!
Момичето приседна до мен. Положи ръка на рамото ми и попита с интерес:
— Това ли е?
Не й отговорих, а се обърнах към полицая.
— Добре — казах, — всичко е наред! Няма нужда да ги броим.
Той се подготви да си тръгне и като закопчаваше дрехата си, подхвърли:
— Нещо друго?
Хванах с две ръце шанса, който ми се отвори.
— Ще ми помогнеш ли? — попитах с надежда. — Без теб няма да мога да се справя.
Ченгето повдигна дебелите си вежди.
— Някой открадна живота и душата ми и сега е време да си плати — изстенах и стиснах юмруци.
— Не ставай глупак! — мъжът ме хвана за лакътя и стисна силно. — Едвам се удържам да не те смачкам като хлебарка. Още сега. Така че не ме предизвиквай!
Заболя ме.
— Утре да ви няма оттук! Ясно! Имате кеш, така че нямате проблеми — ченгето се запъти към вратата. — Следващия път, когато ви срещна, мога да ползвам оръжието си.
— Ясно — отговорих.
— Ясно — повтори след мен и Таня.
Сега вече нямах търпение той да си тръгне и се надявах да не го видя никога повече.
— И да не си помислил даже да плашиш някога човек! — извика ченгето, преди да затвори вратата след себе си. — Лично ще ти извия врата, да знаеш!
Нямаше нужда от повече уговорки. Дори не чакахме утрешния ден, а няколко минути по-късно напуснахме хотела. Разбира се, носех праховата маска на лицето си.
29.
Стефан Ангелов не изглеждаше никак добре. Не се учуди, вероятно е предполагал, че може пак да се срещнем. Както и да е, надявах се да не го следят. Но Стефан определено бе притеснен. Кръглото му лице сякаш се бе издължило и брадичката му бе несъразмерно заострена. Бледата му кожа бе изтъняла до прозрачност, дори на приглушената светлина в заведението. Рядко поглеждаше към мен и се страхуваше да срещнем очите си. А може би просто бе гузен за нещо.
— Антон загина на 24 май тази година — започна обясненията си пръв, без да съм го молил за това. — По-точно, тялото на Антон. Престрелка между две улични банди. Бил е в неподходящо време на неподходящо място, казаха от полицията. Знаеш как е — Слушах думите му, но те някак нямаха смисъл.
„Младежът с раницата! На булевард «Мария Луиза», преди да стигна до офиса на движението!“ Изведнъж нещата като че ли си дойдоха на място.
— Мозъкът му също загина — продължаваше обясненията си той, — но два дни по-късно. На 26 май бе копирана матрицата на все още живия му мозък, а тялото му бе погребано. Той нямаше роднини и бе идеален за този експеримент. Никакви юридически спирачки. Та дори външно не е нужно да сте еднакви! После онзи, който наричат матрикант, но с копие на мозъчната матрица на Антон, влезе в групата. Това е. Антон и без това щеше да влезе в групата. Беше се записал — ти знаеш. Щеше да влезе като човек, а ако го бяха избрали, щяха да излезат двама. Антон и негов изкуствен аналог — матрикант. Каква е разликата? — погледна очаквателно, но аз все още не отговорях и настъпи известна пауза.
Трябваше ми известно време, за да осъзная новината, че съм мъртвец. Не усещах нищо по-различно. Наистина нищо!
„Реален ли е този свят, или бе кошмарен сън? Твърде дълъг и все по-мъчителен.“
Той човъркаше кожичките около ноктите на пръстите си и ги късаше с настървение, после ги хвърляше по земята. Продължаваше да се чувства неудобно, а това започна да се предава и на мен. Изнервих се.
— Как можеш… Ти…! — не намерих подходящо продължение.
— Честно казано — аз също не исках. Дори ходих няколко пъти в института да моля да се прекрати експериментът. Убеждаваха ме, че това е необходимо и неизбежно. Говорят за технологична революция и такива неща.