— Бог да те поживи, синко! — дрезгаво каза тя.
Благодарих за пожеланието й, а после бързо догоних Таня.
— Почакай, това е за теб! — поднесох й цветето, но видях на едно от листата му малък охлюв и дръпнах ръката си назад. Охлювът бе извадил рогцата на главата си и ги въртеше във всички посоки. — Трябва да го занесем на поляна. Тук няма да оцелее. Да вървим да потърсим поляна, а? Ще излезем извън града, искаш ли? Там ще го пуснем.
Тя не отговори, стисна ме за ръката и с крайчеца на окото си забелязах, че се усмихва, загледана в тълпата пред нас.
— Преди да тръгнеш за манастира, ще те помоля за още нещо — за последно, но преди това охлюва.
— Става — отвърна кратко.
— Ще те помоля да предадеш нещо на един човек… Момиче. Работи в Градската библиотека и мисля, че може да я наблюдават, за това не мога да се срещна с нея. Теб не те познават, така че би могла да ми помогнеш. Оставяш й една бележка и това е. Нищо друго. Моля те!
— Първо охлюва, нали? — тя забърза крачка.
— Да, първо охлюва, разбира се — ако не носех противопрахова маска, хората щяха да видят широката ми усмивка.
— Знаеш ли… Ти все пак си човек — каза Таня.
Трета част
Демон
32.
Възможно ли е в човешкото поведение да има нещо по-отвратително от предателството? Предателството от човек, който чувстваш близък и с когото, макар и за кратко, сте мечтали заедно. Болеше ме не толкова, защото отново бях в института, бях под контрол, бях „несвободен“, бях в затвор, а защото именно Лила го бе извършила.
— За твое добро е, Антоне! — плачеше на гърдите ми тя. — Те ще ти обяснят! Искам да те спася!
— Да ме спасиш? — бях като прекършен. Как може да ме спаси, хвърляйки ме отново затворен между четирите бели стени? Как може несвободата да бъде спасение? И от кого да ме спаси, след като съм под контрола на преследвачите си?
— Ти не можеш… ти не трябва да си сам… Ти не си като нас! — при тези й думи я отблъснах от себе си. Завинаги!
Тя изхлипа за последно, а после се изправи срещу мен. Сълзите й попиха в нежната кожа така внезапно, че се запитах дали наистина бе плакала. Учестеното й допреди секунди дишане постепенно забави своя ритъм и тя изглеждаше напълно добре.
Махнах с ръка и обърнах гръб.
Тя не ме повика повече.
„Какво се получава? Защо не съм приет сред хората като един от тях? Защо?“
Бяха ми обещали, че нищо няма да ми се случи. Хората, които ме доведоха принудително, се държаха прилично, дори любезно, бих казал. Не приличаха на полицаи, поне не такива, каквито бяха в моите представи. Настаниха ме в самостоятелна стая, но аз не им вярвах.
Можех ли да избягам, чудех се, но външно не проявявах интерес към заобикалящата ме среда — предполагах, наблюдават ме. Един път успях, макар и с помощта на Жорж, но сега съм сам. Пазачите ми вероятно ще са по-подготвени. Не знаех как да реагирам, ако отново се срещна с Жорж. На това вероятно казват „гузна съвест“. Не знам, не бях изпитвал това чувство — до този момент. Ето доказателството — аз съм човек. Имам чувства, имам разум.
От друга страна, ако мога да извлека ползи от сегашното обстоятелство, то е, че може да ми се отдаде възможност да отмъстя на хората, които извършиха това с мен.
Вратата бавно се отвори и в случая ми се стори нелепо, сякаш някой внимава, да не ме стресне. В рамката се появи широко усмихнат непознат за мен мъж. Бе облечен с официален и скъп костюм, а това предизвика у мен чувство на очакване. Може би трябва да получа решение. Каквото и да е то, нямам избор и трябва да го приема.
Мъжът протегна ръка, с бърза крачка се приближи и се здрависа с мен.
— Здравей, най-накрая си тук — познах гласа му по тембъра. Телефонната линия променя, но не чак дотолкова. — Името ми е Божил.
— Здравей и ти — отговорих и зачаках.
Той придърпа стол и се настани на масата срещу мен. С показалеца на ръката си изчисти въображаема прашинка от ревера на сакото си и после духна на мястото. Не бързаше да започне разговор. Аз също не бързах.
— Не зная как да те наричам, но това скоро ще се изясни, нали така?
„Провокация!“
— Казвам се Антон, не знаете ли? — изрекох спокойно, сякаш това бе най-очевидното нещо на света.
— Хм, добре тогава, ако искаш — така ще те наричам, макар че… — замълча многозначително.