Серхио Гаут вел Хартман
Матрьошки
Към мен се доближаваше нисък мъж с малки, треперещи ръце. Той се спря и помълча сковано около минута, сякаш не знаеше наизуст какъв е следващият ред на някакъв сценарий. Аз от своя страна, никога не си позволявам да говоря глупости в три и половина часа на разсъмване.
— Странно е — проговори дребосъкът накрая. — Сънувах заедно с вас.
— Не ме дразнете — възразих и запалих цигара.
— Зная, че това изморява — настоя човечецът и отново потъна в мрачно мълчание.
— Правя го за пари — улавях в този момент мислите на жена, която се бе облакътила на балкон от следващата сграда.
— Мога да ви финансирам, ще ви осигуря каквото и да поискате — каза мъжът. — Парите нямат значение за мен, мога да изразходя каквато и да е сума. Ако материалът е с добро качество, те ще платят всякаква поискана.
Коментарът му съдържаше тежко бреме — мъжът искаше и се нуждаеше сам да открия кой е, но аз не бях в състояние да го прочета.
Момичето от балкона ни погледна за момент. Едва ли имаше и двайсет години, беше руса, изящна, с леко азиатска извивка на очите си, които вероятно бяха зелени. Чета мисли, но нямам телескопично зрение. А и хората не мислят непрекъснато за цвета на очите си.
— Как ще ме използвате? Имате ли нещо на въоръжение или ще импровизирате?
— Покривам всички възможности — отвърна мъжът, който изглежда не ме слушаше, а единствено чуваше собствената си реч, която беше подготвил. — Никога не се знае някой къде може да се натика. Във всеки случай плащат добре.
— Нека да бъде така, но нея също я искам — рекох, показвайки към момичето на балкона.
— Защо? — попита той без да я погледне.
— Има талант, който ме допълва — излъгах. — Не мога да действам без нея.
— Свети Росарио! — възкликна мъжът. — Ще бъдем цяла тълпа и защо? Току-що я откри.
— Само трима — поправих го аз.
— А тя знае ли го?
— Не, тоест да; вече го знае.
— В какво се състои нейния талант?
— Блокира полето. Никой не би могъл да ме улови в радиус от дванайсет до петнайсет метра, нито да ме неутрализира.
— Вие сте обикновен телепат и може би няма да ми послужите. Имам на разположение хиляди като вас.
Намокрих дистанционно цигарата му и отвърнах с лош тон:
— Вие би трябвало да го знаете. Ще ме наемете ли или не? Казахте, че сте сънували заедно с мен.
— Да. Склонен съм да го направя. Десет хиляди звучи ли добре?
— Десет хиляди за всеки от нас. Или ще включвам и нея, или няма да има сделка.
Макар че не ни харесваше, бяхме въвлечени в тази война. А тя се ръководеше по следния начин: типове като този обхождаха селищата посред нощ и наемаха потенциални бойци. Дори не бяхме сигурни от колко страни се състои полигонът. Посочих сурово с показалеца си момичето, убеден, че едва ли някой би ни отворил вратата й.
— Обмислих го по-добре — каза мъжът. — Не се нуждаем от нея. Имам непопълнен екип, който се нуждае само от вас.
Попитах се как бих могъл да го разубедя, след като бях започнал да пресмятам ползите, които бих извадил от едно допълнение като тази жена.
— Това е интересна гледна точка, няма да изгубим нищо, ако опитаме.
Боклук! Парите също не ме интересуват, мога да си позволя да изразходвам каквато и да е сума. Всички са еднакви и с всеки изминат ден все повече приличат на нас.
Той се отправи към съседната сграда и се спря под балкона. Момичето се надвеси наполовина навън, може би подтикнато от любопитство и това беше достатъчно. Мъжът извади някакъв цилиндър от вътрешния джоб на палтото си и изстреля половин дузина трактове, тънки като конец за шиене. Момичето остана неподвижно, оплетено в създадената мрежа. Той я повдигна на един-два метра и след това я спусна като балон, напълнен с хелий, който се е заклещил между средните клони на някое дърво.
— Не е ли малко грубо? — опитах се да протестирам.
— По-точната дума е „бързо“ — защити се той. — Не познавам по-добър метод.
Наблюдавах момичето и погледът ми се спря върху русата й коса и чувствителните й устни. Почувствах, че в мен се събуждат отдавна потиснати въжделения, но веднага отбелязах, че нито му е времето, нито мястото, за да бъдат удовлетворени.
— Сега не е моментът за сексуални подскоци — каза мъжът, сякаш бе способен да чете мислите ми.
— Кой тук е телепат? — възразих аз.
Момичето, което беше приело това обстоятелство твърде философски, показа нишките на мрежата, които й пречеха да застане права.
— Разпусни я — нареди тя.
За първи път чух гласа й и веднага се влюбих в нея. Беше съвършена.
Мъжът се държа послушно. Обърна поляритета на полето и конците се разтвориха във въздуха или се вмъкнаха обратно в цилиндъра, не бях в състояние да го уточня.