Щом вече не можеше да контролира събитията, тогава трябваше да овладее себе си, собствените си нерви. Ала седмици наред вече разчиташе не на самообладанието си, а на успокоителните, които бяха заели мястото му, въпреки че успяваха да подействат единствено на подсъзнателните му спазми и то временно; упражненията по стрелба с пистолет — едни толкова ненужни и детински тренировки срещу евентуален опит за убийство — също не му помагаха да си отдъхне. Беше като обсебен, често връхлитан от детските си спомени, които сега изникваха пред очите му съвсем без причина и без последствия, превземаха живота му денем. Консултира се с Балтазар, но, разбира се, не можеше да сподели с него истината за своята угриженост, така че хитрият приятел му предложи, когато може, да си записва сънищата и това също беше направено. Но психическите напрежения не се махат, докато човек не се изправи директно срещу тях и не ги овладее, докато не влезе в битка със заплахите на превъзбудения ум…
Беше отложил разговора си с Наруз, докато се почувства по-силен и в състояние да го издържи. За щастие срещите на групата бяха нарядко. Но с всеки изминал ден той се чувстваше все по-неспособен да се изправи пред брат си и не друг, а Жюстин беше тази, която най-накрая с една на място казана дума го накара да потегли към Карм Абу Гирг. Сграбчи реверите на сакото му и изрече бавно и отчетливо: „Бих ти предложила сама да отида да го убия, ако това нямаше да ни раздели завинаги. Но ако решиш, че това трябва да се направи, аз имам силата да дам заповедите вместо теб.“ Разбира се, не говореше сериозно. Това беше само номер, за да го накара да дойде на себе си и умът му веднага се проясни, мъглата на колебливостта се вдигна. Тези думи, така ужасни и изречени така тихо, лишени дори от гордостта на безстрашието, което носеха в себе си, събудиха отново страстната му любов към нея, така че очите му едва не се насълзиха. Той се загледа в нея, както религиозен фанатик гледа икона, и наистина, чертите на лицето й, сърдити и сковани, както и прибулените й очи бяха досущ като на древно византийско изображение.
— Жюстин — каза, а ръцете му трепереха.
— Несим — рече тя с дрезгав глас и облиза пресъхналите си устни, но в очите й блестеше варварска непоколебимост. Зарадван (тъй като задръжките му бяха отпаднали), той отсече:
— Ще тръгна тази вечер, няма от какво да се страхувам. Всичко ще се уреди, независимо как. — Изведнъж се изпълни със сила, беше решен да вразуми брат си и да предотврати опасността от следващо нареждане, компрометиращо неговия народ, коптите.
Смелостта не го напусна, когато същия следобед тръгна с голямата си кола, понесе се с шеметна скорост и решимост по прашните пътеки край каналите до мястото, където конете, за които беше телефонирал по-рано, вече го чакаха. В този момент наистина очакваше с нетърпение да види брат си, да го изгледа с нетрепващи очи, да му се наложи, да си възвърне авторитета, да излезе наглава с него. Управителят на имението, Али, го посрещна на обичайното място при брода и го поздрави с традиционната любезност, която още повече затвърди решимостта му да бъде неотстъпчив. В края на краищата той беше по-големият брат. Али беше довел белия арабски кон на Наруз и двамата препуснаха вихрено покрай каналите, а отраженията им в размътената вода галопираха успоредно с тях. Беше попитал единствено дали брат му си е у дома, на което получи само мълчаливо кимване. Повече не си размениха нито дума, докато яздеха. Теменужената светлина на сумрака вече обагряше въздуха и от езерото се заиздигаха прокъсани изпарения. Мушичките също излетяха в окото на гаснещото слънце и се понесоха в сребриста нишка, за да съберат последните издихания на топлината му върху крилете си. Птиците се събираха на семейства. Колко спокойно изглеждаше всичко! Прилепите вече се стрелкаха, усърдно бродираха притъмнялата канава на въздуха. Прилепите!
Къщата на семейство Хоснани вече тънеше във виолетовата прохлада на вечерта, сгушена в подножието на невисок хълм и в сянката на селцето, чието високо бяло минаре още блестеше с отблясъците на залеза. Докато слизаше от коня си, Несим чу сърдитото изплющяване на камшик и зърна мъж, застанал на най-горния балкон на къщата, който се взираше напрегнато надолу към синьото езерце в двора. Беше Наруз и в същото време не беше Наруз. Възможно ли е един-единствен жест на човек, когато познаваш добре, да ти разкрие вътрешното му преобразяване? Мъжът с камшика, застанал там горе, загледан втренчено в тъмнината на двора, със самата си стойка издаваше една нова самонадеяност, един авторитет, който не представляваше част от жестовия репертоар, така да се каже, на онзи Наруз, който той помнеше.