— Непрекъснато се упражнява — прошепна му управителят и хвана юздечката на коня, — всяка вечер тренира с камшика си върху прилепите. — Несим реши, че не е разбрал.
— Върху прилепите ли? — повтори тихо, почти наум. Мъжът от балкона — онзи Наруз на бързо изникналото ново впечатление — изхихика отривисто и се провикна с дрезгав глас:
— Тринайсет. — Несим блъсна външната порта и застана в рамката й на фона на идващата отвън светлина. Провикна се нагоре към смрачаващото се небе с небрежно приятелски тон, като вентрилоквист, към наметнатата фигура, чийто силует се очертаваше на най-високия балкон с дълъг камшик в ръка, навит от едната му страна — в покой.
— Я, я, Наруз — произнесе гальовно традиционния поздрав на общото им детство.
— Я, я, Несим — дойде отговорът след кратка пауза и после настъпи дълго мълчание. Несим, чиито очи бяха вече привикнали с тъмнината, чак сега видя, че целият вътрешен двор беше покрит с телата на убити прилепи — като парчета от съдран чадър — някои все още се гърчеха или се влачеха в локви от собствената си кръв, други лежаха неподвижно, разкъсани на парчета. Значи вечер с това се занимава Наруз — „тренира върху прилепите“! Спря за миг, несигурен в себе си, не знаеше какво да каже. Зад него управителят затвори голямата външна порта и ето че изведнъж той се открои като черна фигура на фона на мрака, пое нагоре по стълбата, където неговият чужд брат стоеше и съзнателно го наблюдаваше без капка разкаяние. Един прилеп проряза светлината и той забеляза как ръката на Наруз неволно понечи да се стрелне напред, но бързо се отпусна до тялото; от наблюдателния си пост на най-високото стъпало той можеше да се прицели с лекота в летящите мишени. Известно време никой от двамата не проговори, след това една врата се отвори със скърцане и хвърли лъч светлина по пътя на Несим. Управителят излезе от външната пристройка с метла и започна да събира парчетата от потръпващите тела на жертвите на Наруз, които бяха осеяли голата земя на двора. Наруз се наведе леко напред и взе втренчено да го наблюдава, докато метеше, а когато купчината съдрани тела беше почти прибрана до вратата на пристройката, се провикна с пресипнал глас:
— Тринайсет ли са?
— Тринайсет.
Гласът подейства на Несим като невралгичен гърч, защото беше като на дрогиран — суровият заповеднически глас на човек, пушил хашиш или може би опиум; гласът на човек, който идва от някаква нова орбита в неизвестна вселена. Той бавно си пое въздух, докато дробовете му се изпълнят докрай, а после се обърна нагоре към фигурата на върха на стълбата.
— Я, я, Наруз. Дошъл съм да говоря с теб по един много важен въпрос.
— Качвай се — излая Наруз с резкия тон на овчарско куче. — Тук те чакам, Несим. — Това обаждане помогна на Несим да проумее много неща, тъй като никога преди това гласът на брат му не е бил така лишен от нотка топлота, дори радост. При всеки друг случай той хукваше надолу по стълбите да го приветства по своя си малко недодялан начин, като взимаше стъпалата по две наведнъж и се провикваше: „Несим, колко хубаво, че си тук!“ Несим прекоси двора и се хвана за прашния дървен парапет.
— Важно е — извика му строго и звънко, сякаш искаше да наложи себе си в общата картина: потъналия в сенки двор със самотната фигура, чийто силует изпъкваше като изрязан на фона на небето, стиснал дългия камшик с лекота, без усилие; стоеше и го съзерцаваше. Наруз повтори, този път по-тихо:
— Качвай се — И ето че седна, сложи камшика до себе си на най-горното стъпало. За пръв път, помисли си Несим, идваше в Карм Абу Гирг, без да го посрещнат. Изкачи стъпалата бавно, като поглеждаше нагоре.
На първия етаж беше доста по-светло, а когато стигна втория, вече имаше достатъчно светлина, за да види лицето на брат си. Той седеше съвършено неподвижно, с наметка и ботуши. Камшикът беше свободно навит в основата на перилата, а дръжката му лежеше в скута му. До него, върху прашния дървен под, стоеше полупразна бутилка джин. Наруз беше забил брадичка в гърдите си и гледаше кръвнишки изпод рунтавите си вежди към приближаващия непознат с изражение, в което по странен начин се преплитаха непреклонност, нерешителност и тъга. Ето го и стария му номер — да стиска напрегнато кътници, при което мускулите на слепоочията му се стягаха и отпускаха, като че в тях с тежко туптене биеше отчетлив пулс. Наблюдаваше бавното изкачване на брат си с онази мрачна раздвоена колебливост, в която от време на време мъждиво проблясваше пламъкът на отдавна натрупан, но контролиран гняв. Когато Несим стигна до последната площадка и пое по най-горния ред стъпала, Наруз се размърда и ненадейно издаде дълбок гърлен звук — с какъвто човек подвиква на хрътка — и протегна напред косматата си ръка. Несим се закова на място при думите на брат си: