— Глупак, ти си заплаха за всички нас. Погледни какво ми даде Серапамун. Комитетът ще се саморазпусне, ако не престанеш с твоите речи. Разбираш ли? Ти си луд, Наруз. В името на Бога, трябва да проумееш какво ти казвам… — Но голямата глава на брат му сега изглеждаше още по-замаяна, упоена, противоречиви изражения пробягваха по лицето му; държеше я наведена като на бик, раздразнен до нетърпимост. — Наруз, чуй ме. — Лицето, което бавно се вдигна към Несимовото, като че беше станало по-голямо и по-празно, очите още по-лишени от блясък, ала преливащи от болката на ново познание, което нямаше нищо общо със стерилните революции на разума; преливаше от нещо като гняв и недоумение, объркване и тревога, които търсеха начин да се проявят. Изучаваха се гневно един друг. Устните на Несим бяха побелели, дишаше тежко, докато брат му просто го гледаше втренчено, с устни, опънати назад върху белите зъби, като че беше хипнотизиран.
— Чуваш ли ме? Оглуша ли? — Несим го разтърси, но само с едно помръдване на широките си плещи Наруз отпъди досадната ръка, а лицето му се покри с червенина. Несим продължи да му говори необмислено, без да се съобразява, обсебен от парливите несгоди, които изреждаше ведно с порой от обвинения. — Ти представляваш опасност за всички нас, дори за Лейла, дори за себе си, дори за Маунтолив. — Защо му трябваше да споменава това фатално име? От самото му произнасяне Наруз настръхна, изпълни се с ново, почти тържествуващо отчаяние.
— Маунтолив — изграчи той и изпъшка, след което се чу как зъбите му заскърцаха. Приличаше на безумец. Но не помръдна от мястото си, въпреки че ръката му инстинктивно се пресегна към дръжката на големия камшик, който лежеше в скута му. — Тази английска свиня! — Избълва го яростно и гръмогласно, направо изплю думите.
— Защо говориш така?
И ето че най-неочаквано последва ново преображение, тъй като тялото на Наруз се отпусна, притихна; той вдигна поглед с лукаво изражение, изхихика приглушено и каза с глас малко по-силен от шепот:
— Ти му продаде нашата майка, Несим. Ти знаеше, че това ще причини смъртта на баща ни.
Тук вече Наруз прекали. Несим се нахвърли срещу него, размаха свитите си юмруци, не спираше да го ругае на гърления арабски, налагаше го където свари. Но върху това огромно и яко тяло ударите падаха като леки перца. Наруз не помръдна, не направи никакъв опит да отклони ударите от себе си или да им отвърне — в това поне старшинството на брат му се оказа още в сила. Не можеше да се престраши да удари по-големия си брат. Но както си седеше свит надве и тихо се подсмихваше под безполезния дъжд от юмруци, той не спираше да повтаря яростно едно и също: — Ти продаде майка ни.
Несим продължи да го налага, докато кокалчетата на пръстите му се разраниха и го заболяха. Наруз стоеше приведен под трескавата атака, понасяше я със същата спокойна усмивка на сантиментално огорчение, като повтаряше победоносно фразата с пронизителен шепот. Най-сетне Несим изкрещя: „Престани!“, и сам спря, залитна срещу парапета, отпусна се под тежестта на собственото си изтощение и падна на първата площадка. Целият трепереше. Размаха юмрук към тъмната седнала фигура и се закани:
— Сам ще отида при Серапамун. Тогава ще видиш кой е господарят. — Наруз се изсмя презрително, но нищо не отговори.
Несим пооправи раздърпаните си дрехи и заслиза към вече напълно притъмнелия двор. Конят му и този на Али бяха вързани за железния стълб пред голямата външна порта. Когато, все още разтреперан и сумтящ, го яхна, управителят се спусна откъм сводестата къща да му отвори портата. В това време Наруз се беше изправил на крака, открояваше се на фона на жълтеникавата светлина откъм гостната. Гневни проблясъци продължаваха да пронизват съзнанието на Несим, но с тях и една нова решимост, защото си даде сметка, че мисията му не само че не беше успяла, ами дори беше кривнала в погрешна посока. С една полуоформена идея да даде на смълчаната фигура още една възможност поговорят или да направят опит да се сдобрят, той върна коня си в двора и вдигна очи нагоре в мрака. Наруз се раздвижи.
— Наруз — обади се Несим спокойно, — няма да повтарям, казах ти вече. Ще разбереш веднъж завинаги кой е господар и кой не. За теб ще е по-добре…
Но тъмната фигура се изсмя така, сякаш изрева магаре.
— Господар и слуга — извика презрително. — Да, Несим, ще видим. А сега… — Наведе се над перилата и в мрака Несим чу как огромният камшик се плъзна по сухите дъски като кобра и облиза стихналия сумрак на двора. Последва изплющяване и пукот, като че хлопна гигантски капан, и ето че нещо шибна със замах купчината листове в ръката му, които се разпиляха по камъните на двора. Наруз се изсмя отново, този път с по-истерична нотка в гласа. Несим усети как целият пламва, въпреки че камшичният удар не го докосна.