— Сега си върви — извика му Наруз и камшикът още веднъж изсъска във въздуха, преди да експлодира страховито зад задницата на коня му. Несим се надигна на стремената си, размаха юмрук срещу брат си и викна:
— Ще видим!
Но гласът му отекна глухо, задавен от проклятията, които бяха задръстили ума му. Заби пети в хълбоците на коня, обърна го, препусна в галоп през двора и се приведе ниско в седлото, докато конят преминаваше каменния праг, хвърляйки искри. Яздеше като обезумял, с изкривено от яд лице, но докато стигне онзи брод в реката, където го чакаше автомобилът, пулсът му се успокои и гневът му се изля в гнусно отвращение, което бавно припълзя в ума му и се нави на кравай като отровна змия. Появиха се обаче и неочаквани пристъпи на угризение, които удавиха ума му, защото сега вече нещо непоправимо се беше случило, нещо се беше пречупило завинаги в железния обръч на семейните връзки. Лишен от авторитета, който се полага на по-големия брат според феодалните традиции в живота им, Несим изведнъж се почувства като блудния син, почти като сирак. Но в сърцевината на гнева му мъждукаше и вина; чувстваше се омърсен, сякаш тази неочаквана схватка с един от своите го беше покварила. Караше бавно към града, усещаше как сълзите на непознато досега изтощение, на ново самосъжаление парят страните му.
Колко странно, че някак съвсем необяснимо той беше предусетил този неочакван разрив със собствения си брат — още от първите дискретни фрази на Серапамун го беше прозрял и това го уплаши. Защото отново разбуди призрака на задължения и отговорности към каузи, които сам беше подел и на които сега трябваше да служи. Още по-добре тогава, в такава криза той би трябвало да е готов да се отрече от Наруз, да го лиши от власт, дори, ако се налага да го…! (Натисна спирачките на колата, закова я на място и взе да мънка под носа си. Стотици пъти си беше забранявал тази мисъл. Но в подобна ситуация същността на начинанието би трябвало да е достатъчно ясна за всекиго. Така и не успя да разбере своя брат, каза си го с тъга. Но, от друга страна, не е нужно да разбираш някого, за да го обичаш. Той никога не успя да наложи собствения си авторитет, който по-скоро се разбираше от само себе си, беше му присъден по силата на семейните традиции, към които и двамата принадлежаха. А сега връзката ненадейно се скъса.) Удари волана на колата с длан и извика: „Никога няма да му сторя нищо лошо.“
Натисна амбреажа и взе да си повтаря наум „никога, никога“. Въпреки това си даде сметка, че това решение е проява на слабост, защото така любовта злепоставяше собствения му идеал за дълг. Но ето че неговото alter ego му се притече на помощ с такива успокоителни мисли като: „Положението не е чак толкова сериозно. Ще трябва, разбира се, временно да разформироваме движението. По-нататък ще помоля Серапамун да учреди нещо подобно. Можем да изолираме и изгоним този… фанатик.“ Като че досега не беше успял да проумее колко много обича омразния си брат, чийто ум сега се беше раздул от мечти и видения, които в религиозната си поетика предричаха ново, прекрасно бъдеще за техния Египет. „Трябва да успеем да въплътим природата на вечното тук, в направата на нашия живот на земята, да го въплътим в сърцата си, както и в самия този наш Египет.“ Това беше казал Наруз, наред с много други неща, които изпълваха откъслечния препис, който Серапамун бе заповядал да се направи. „Трябва да се борим тук, на земята, срещу вековните светски неволи, а в сърцата си — срещу неправдите на едно божество, което уважава само онези човешки усилия, които се домогват до душата му.“ Дали пък това не бяха просто бълнуванията на Таор, или пък част от онази споделяна мечта, за която невежият фанатик беше говорил? И други фрази, оплетени във великолепието на поезията, нахлуха в главата му. „Да управляваш означава да си управляван; но управляващият и управляваните трябва да притежават съзнание за божествената си роля, за това, че те унаследяват Божественото. Калта на Египет се надига и затлачва дробовете ни, гласа ни, с който призоваваме живия Бог.“
Изведнъж отново му се яви изкривеното лице и приглушеният задавен глас, с който Наруз — в онзи първи ден на лудостта си — умоляваше божествения дух да го навести и да му разкрие истината. „Медед! Медед!“ Несим потрепери. След това постепенно го осени мисълта, че по някакъв парадоксален начин Наруз беше прав в желанието си да възпламени приспаната воля, защото той виждаше света не толкова като шахматната дъска на политиката, а като пулс, който бие все по-учестено с волята, която само поезията на псалмите може да призове и въплъти. За да събуди не просто импулсите на ума с ограничения набор от формулировки, а и спящата красота отдолу — поетичното съзнание, което лежеше, натегнато като пружина, в сърцето на всекиго. Мисълта го изплаши, и то много, защото изведнъж проумя, че брат му би могъл да стане религиозен водач, ако не бяха съществуващите обстоятелства на времето и мястото — поне тях Несим можеше да отчете. Значи той беше феномен, нещо като чудо на природата, но в това безплодно поле способностите му са отишли на вятъра, защото не само е нямало какво да ги подхрани, ами точно обратното — всичко е гледало да ги задуши завинаги.