Стигна къщата, остави колата отвън и се втурна нагоре по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Неочаквано го присви един от обичайните му пристъпи на диария и гадене, които бяха зачестили през последните седмици. Профуча край Жюстин, която лежеше с широко отворени очи, нощната лампа светеше до леглото й, а партитурите на някакъв клавирен концерт покриваха гърдите й. Тя не помръдна, пушеше умислено, само каза едва доловимо:
— Много скоро се върна.
Несим нахълта в банята, развъртя всички кранове на умивалника и душа, за да удави звуците от повръщането си. После свали дрехите си с отвращение, както се свалят мръсни бинтове, и влезе под струята на горещата вода, за да измие от себе си всички унижения и обиди, от които мислите му гъмжаха. Знаеше, че Жюстин ще го изслуша мълчаливо, ще пуши замислено с отмерени като на махало движения, ще изчака той да проговори пръв, просната по дължина под рафтовете с книги и маската, която й се усмихваше иронично от стената. После водата спря и тя го чу как се бърше енергично с пешкира.
— Несим — извика го тихо.
— Пълен провал — веднага й отвърна той. — Жюстин, той наистина е луд. Нищо не успях да постигна. Беше ужасно.
Тя продължи да пуши безмълвно, забола поглед в завесите на прозореца. Стаята беше пълна с уханието на синилничетата, които грееха в голямата ваза за рози до телефона. Премести партитурите до леглото.
— Несим — обади се пак с онзи дрезгав глас, който той беше обикнал толкова много.
— Да.
— Мисля си.
И той веднага излезе от банята с мокра и разрошена коса, бос, облечен в жълтия си копринен халат, с ръце пъхнати навътре в джобовете, а от ъгълчето на устата му димеше цигара. Взе да крачи бавно напред-назад край леглото й. После се обади, премисляйки думите си:
— Цялата тази неловка ситуация идва от страха ми, че в един момент може да се наложи да му сторим нещо лошо. Но дори да сме застрашени от него, никога не бива да се стига дотам, никога. Обещал съм си. Всичко съм премислил. Това би изглеждало като неизпълнен дълг, но въпреки това трябва да сме наясно. Само тогава бих могъл отново да се успокоя. Чуваш ли ме?
И той отново я погледна с копнеж, с очите на своето въображение. Тя лежеше така, сякаш плуваше над тъмната кувертюра от дамаска, със скръстени ръце и крака като статуя, без да откъсва черните си очи от него. Тъмна лимба се беше извила върху челото й. Лежеше сред безмълвието на стаята, която бе приютила (ако стените имаха уши) техните най-тайни намерения, там, под тибетската маска със светещите очи. Зад нея блестяха рафтовете с книги, които събираше, но рядко четеше. (Използваше текстовете в тях като знамения за бъдещето, прелистваше страниците им и слагаше пръст напосоки върху някое изречение — „библиомантия“ се нарича това изкуство.) Шопенхауер, Хюм, Шпенглер и колкото и да е странно, няколко романа, включително от Пърсуордън. Светлината на свещите се отразяваше в лъскавите им корици. Тя се прокашля, загаси цигарата си и каза със спокоен глас:
— Мога да се примиря и да приема всяко решение. В момента обаче тази твоя слабост заплашва и двама ни. Освен това всички сме разтревожени за твоето здраве, и най-вече Балтазар. Дори на ненаблюдателни хора като Дарли вече им прави впечатление. Това никак не е добре. — Гласът й беше студен и беззвучен.
— Жюстин — пророни той с нескривано възхищение. Приближи се и седна в края на леглото й, обви я с ръце и силно я притисна към себе си. Очите му грееха с ново въодушевление, с нова благодарност. — Толкова съм слаб — каза.