Това, разбира се, отново и много по-неотложно повдига политическия въпрос за това как трябва да се процедира с този господин. Моето първоначално мнение, както добре знаете, беше да се внуши на египетските власти да се заемат със случая. Съмнявам се, че дори и Мемлик паша би се осмелил да накърни англо-египетските отношения, както и новопридобитата свобода на Египет, като откаже да действа, ако бъде упражнен натиск. Нито пък е нужно непременно да се интересуваме от методите, с които ще си послужи за целта. Поне нашите ръце ще бъдат чисти. Но повече от очевидно е, че Хоснани трябва да бъде спрян, и то веднага.
Изпращам копия от това писмо до Военното министерство, както и до Външното. Лондонското копие излетя с щемпел «спешно» и «лично» от комисаря по безопасността, който настоява за незабавни действия. Без съмнение ще получите отговора на Лондон преди края на тази седмица.
На този етап коментари върху писмото на господин Пърсуордън, копие от което сте ми предоставили, ми се струват вече безполезни. Приложените данни към този меморандум са достатъчни като обяснение. Повече от ясно е, че той не е бил в състояние да изпълни съвестно задълженията си.
Двамата въздъхнаха едновременно и се спогледаха.
— Е? — пророни Еръл най-накрая, докато прелистваше лъскавите фотокопия с нетърпеливо похотлив пръст. — Сега вече разполагаме с категорично доказателство. — Сияеше от задоволство. Маунтолив поклати глава едва забележимо и си запали втора пура. Еръл продължи:
— Хвърлих съвсем бегъл поглед на кореспонденцията, сър, но всяко писмо носи подписа на Хоснани. И всичките са копия, разбира се. Предполагам, че ще искате да ги прегледате на спокойствие, затова ще се оттегля за един час, докато ме повикате отново. Става ли?
Маунтолив попипа огромния куп хартия с чувство на погнуса и пресита, след което кимна безмълвно.
— Добре — отсече Еръл и си тръгна. Още преди да стигне вратата, Маунтолив възвърна гласа си, макар че в собствените му уши той прозвуча дрезгав и слаб.
— Еръл — спря го, — направи само едно нещо: обади се в Лондон и кажи, че сме получили меморандума на Маскелин и сме в течение. Кажи им, че чакаме инструкции.
Еръл кимна и се оттегли с усмивка. Маунтолив седна зад бюрото си и хвърли мътен меланхоличен поглед към факсимилетата. Изчете бавно, сякаш с неразбиране, едно-две от писмата, но изведнъж му се зави свят. Като че стените взеха застрашително да го притискат отвсякъде. Той си пое дълбоко въздух през носа и стисна очи. Пръстите му неволно и тихо взеха да барабанят върху попивателната, имитирайки синкопирания такт на арабските малки барабани с техния сякаш изтръгнат от слабините ритъм, който вечер се носеше над водите на Нил откъм някоя лодка в далечината. Докато седеше и си почукваше в такт с тази прелъстителна египетска танцова мелодия със затворени като на слепец очи, започна да се пита отново и отново: „Сега какво ще се случи?“
Но какво можеше да се случи в действителност?
— Още днес следобед би трябвало да се получи телеграма за предприемане на действия — измънка под носа си. И точно това би било полезна опора, за да изпълни дълга си. Въпреки личните си грижи позволи на тази мисъл да го обсеби и да го повлече след себе си като куче на каишка. Сутринта беше сравнително наситена със задачи. Обядът мина при пълен успех, а изненадващото посещение в Базара на парфюмите след това само потвърди качествата му на съвършен и внимателен домакин. Когато то приключи, той легна за половин час в спалнята си със спуснати завеси и докато отпиваше по глътка чай, се впусна в обичайния дебат със себе си, който винаги започваше с фразата: „Какво искам да съм — кретен или конте? Това е въпросът.“ Дълбокото му презрение към себе си задържа ума му далеч от проблема с Несим до шест часа, когато канцеларията отвори отново. Взе си студен душ, преоблече се, излезе от резиденцията и тръгна пеш.
Като стигна кабинета си, видя, че настолната лампа свети и Еръл седи в креслото, доволно усмихнат, с розова телеграма между пръстите си.
— Току-що пристигна, сър — каза той и я подаде на шефа си, сякаш беше букет цветя, набрани специално за него. Маунтолив се прокашля шумно, като с това физическо действие се опита едновременно да прочисти ума и да съсредоточи вниманието си. Боеше се, че пръстите му може да се разтреперят, докато я държи, затова бавно я постави върху голямата попивателна, пъхна ръце в джобовете на панталона, приведе се да я разгледа отблизо, като се мъчеше да не показва (и се надяваше, че успява) нещо повече от любезно безразличие.