Вместо това беше определил старата си порутена къща на брега на Нил за място на своите аудиенции. Тя се издигаше насред гъста гора от палмови и портокалови дървета. Свещената река течеше под прозорците му и винаги имаше какво да се види, в какво да се загледа човек: фелюги, които правеха курсове нагоре-надолу по реката, лодки за екскурзии и забавления, а от време на време и по някоя моторница… Освен това се намираше твърде далеч, за да бъде обезпокояван от молители, дошли да просят милост за роднините си в затвора. (Хаким и без това делеше с него подкупите от министерството.) На това място Мемлик се срещаше само с хора, които бяха достатъчно важни, за да не бъдат отпъждани: с мъка се надигаше до седнало положение върху жълтия диван и подпираше чистите си обувки (с перленосиви гети) върху тапицираното столче за крака пред себе си, пъхваше дясната ръка в горния джоб на сакото, а с лявата държеше най-обикновена мухогонка, сякаш с нея щеше да дава опрощение. Тук хората, които се грижеха за ежедневните му търговски сделки, се свеждаха до един секретар арменец (Кирил) и дребничкия като кукла италианец Рафаел (по професия бръснар и сводник), който му правеше компания и разнообразяваше сивотата на работния му ден, като често му предлагаше удоволствия, чиято перверзност бе в състояние да възбуди този мъж, който явно беше изгубил всякакъв друг апетит освен този към парите. Да, Мемлик никога не се усмихваше, но понякога, когато беше в добро настроение, галеше замислено косата на Рафаел и закриваше устата си с ръка, за да заглуши смеха си. Това се случваше, когато след кратък размисъл той вдигаше слушалката на старомодния телефон, за да проведе шепнешком някакъв разговор, или за да се обади в Централния затвор заради едното удоволствие да чуе очевидната паника, която обземаше оператора само при споменаване на името му. В такива моменти Рафаел изпадаше в пристъп на раболепни хихикания и продължаваше да се превива от смях, докато му потекат сълзи от очите, след което запушваше устата си с носна кърпа. Ала Мемлик не се усмихваше. Всмукваше леко бузите си навътре и казваше: „Аллах! На какво се смееш?“ Такива случки обаче се брояха на пръсти, ставаха рядко.
Беше ли в действителност толкова страховит, колкото го представяше репутацията му? Истината никога няма да се разбере. Легенди и митове бързо избуяват около такива хора, защото той принадлежеше много повече на мита, отколкото на живота. („Веднъж, когато го измъчвала импотентност, отишъл в затвора и заповядал да доведат две момичета, които били пребити до смърт с камшици пред очите му, докато трето трябвало — колко живописни са поетичните фигури в езика на Пророка — да повдигне унилия му дух“. Твърдеше се, че не изпускал екзекуция и докато гледал, целият треперел и плюел непрекъснато. След което поръчвал сифон газирана вода, за да утоли жаждата си… Но никой не беше в състояние да потвърди доколко тези митове са верни.)
Беше болезнено суеверен и неизлечимо продажен — истината е, че огромното му богатство почиваше на подкупи; и в същото време как да съчетаем с всичко това прекомерната му религиозност — фанатичното усърдие, с което съблюдаваше обичаите на вярата, което и без това би озадачило всеки, който не е египтянин? Именно това беше ябълката на раздора между него и благочестивия Нур. Защото Мемлик беше установил почти дворцов ритуал за получаването на подкупи. Неговата колекция от издания на Корана беше добре известна. Тя се намираше на горния етаж в порутената галерия на къщата му. Знаеше се, че приемливият начин да се добереш до него, беше да подплатиш някой изключително ценен екземпляр на свещената книга с банкноти или друг вид валута и (с дълбоко преклонение) да му я връчиш като ново допълнение към неговата библиотека. Тогава той взимал подаръка, казвал „благодаря“ и подхвърлял, че първо трябва да се качи горе да провери дали пък вече няма същото това издание. На връщане молителят разбирал дали е успял, защото тогава Мемлик му благодарял още веднъж и казвал, че е прибрал книгата в библиотеката си. Но ако отвърнел, че вече притежава същия екземпляр (въпреки че парите били извадени от него), това означавало, че молителят няма шанс. Именно за тази социална формула Нур беше казал, че „злепоставя Пророка“, с което си беше навлякъл омразата на Мемлик.