— Това е едновременно моят работен кабинет и моята приемна. Тук живея.
— Често ми е била описвана — каза Несим с вид на покорен царедворец — от онези, които са имали щастието да ви посетят за работа или развлечение.
— Аз работя — рече Мемлик с блясък в очите — само във вторник. През останалата част от седмицата се развличам с приятелите си.
Несим не остана глух за заплахата в думите му. За мюсюлманите вторник е най-неблагоприятният ден за всякакви начинания, защото те вярват, че във вторник Бог е създал всички неприятни неща. Това е денят, в който се извършват екзекуциите на престъпници, и никой не смее да се ожени във вторник, тъй като пословицата гласи: „Ожениш ли се във вторник, във вторник ще те обесят.“ По думите на Пророка: „Във вторник Бог създаде абсолютната тъмнина.“
— За щастие — подхвърли Несим и се усмихна — днес е понеделник, когато Бог е създал дърветата. И насочи разговора към красивите палми, които се поклащаха пред прозореца: похват, който разчупи леда и му спечели възхищението на останалите.
Вятърът смени посоката си и след половин час несвързани разговори плъзгащите се врати в дъното на приемната се отвориха, за да влязат в банкетната зала, където вечерята беше сервирана върху две големи маси. Стаята беше украсена с великолепни цветя. Тук най-накрая, при вида на скъпите деликатеси, се усети известно оживление и приятелски дух. Няколко души се разприказваха, а самият Мемлик, който не сложи и хапка в устата си, се местеше бавно от групичка на групичка, колкото да промълви тихо маниерните си любезности. В ъгъла на масата се спря пред Несим и му каза съвсем простичко, дори някак честно и открито:
— Хоснани, отдавна искам да се срещна точно с вас.
— За мен е чест, Мемлик паша.
— Виждал съм ви по приеми, но никога не сме имали общи приятели, които да ни представят един на друг. За съжаление.
— За съжаление.
Мемлик въздъхна и взе да си вее с мухогонката, оплаквайки се, че нощта е гореща. После каза с тон на човек, който си говори наум, почти колебливо:
— Сър, Пророкът е казал, че голямата власт води след себе си големи врагове. Знам, че вие имате власт.
— Моята власт е незначителна, но въпреки това имам врагове.
— За съжаление.
— Наистина.
Мемлик премести тежестта си на левия крак и взе умислено да чопли зъбите си, после продължи:
— Мисля, че много скоро двамата ще се разберем.
Несим се поклони официално, но нищо не каза, докато домакинът му го гледаше изпитателно, дишаше тежко и равномерно през устата.
Мемлик рече:
— Когато искат да се оплакват, идват при мен — първоизточника на оплакванията. Досадно ми е, но понякога съм принуден да се застъпвам за тези, които се оплакват. Разбирате ли ме?
— Много добре.
— Има случаи, когато не съм задължен да предприемам някакво действие. Но има и такива, когато се налага. Следователно, Несим Хоснани, мъдрият човек премахва причините за оплаквания.
Несим отново се поклони елегантно и още веднъж замълча. Беше безполезно да се следва диалектиката на техните сравними постове, преди той да получи одобрение на предложения подарък. По всяка вероятност Мемлик усети това, защото въздъхна и премина към следващата групичка гости, а след малко вечерята приключи и цялата компания се оттегли отново в дългото помещение на приемната. Сърцето на Несим се разтуптя, защото Мемлик взе подарения му Коран, извини се и каза:
— Трябва да го сравня с другите в колекцията. Много скоро ще дойде шейхът — тази вечер е от Имбаби. Настанете се удобно. След малко идвам и аз. — Напусна стаята. И пак започнаха несвързани разговори, в които Несим се опита най-искрено да участва, въпреки че учестеният му пулс го задушаваше, а когато поднесе цигарата към устните си, видя, че и пръстите му треперят. След известно време вратите отново се отвориха, за да влезе слепият шейх, който беше дошъл да ръководи тази „нощ на Бога“. Всички го наобиколиха, здрависваха се с него и му изказваха поздравления и похвали. Но ето че Мемлик влезе ненадейно и Несим видя, че ръцете му са празни: каза си наум една благодарствена молитва и попи челото си.
Бързо успя да се успокои. Стоеше встрани от голямата навалица мъже в тъмни сака, сред които старият сляп проповедник стърчеше с празно, озадачено лице, което се обръщаше от глас към глас с вида на механичен прибор, създаден да регистрира звукови вълни; тоест изражение на леко объркване, подсказано от онова призрачно спокойствие на безусловна вяра, което е толкова по-удовлетворително, поради факта че разумът не може да го възприеме докрай. Ръцете му бяха скръстени на гърдите; изглеждаше смутен като престаряло дете, излъчващо кинетичната красота на човешко същество, чиято душа е превърната в оброк.