Между отделните сури настъпваха мигове на мълчание, по време на които никой не помръдваше, дума не проронваше, и всички изглеждаха потънали в размисъл. Тогава проповедникът забиваше брадичка в гърдите си, като че да събере сили, и безшумно сплиташе пръсти. После пак вдигаше незрящ поглед към светлината, продължаваше да рецитира и отново усещаше силата на думите, докато препускаха през съсредоточеното съзнание на слушателите. Минаваше полунощ, когато четенето на Корана приключи и сред присъстващите се усети известно облекчение, щом старецът премина към традиционните сказания, които не беше нужно да слушаш като музика, а по-скоро да следиш с остротата на ума, защото представляваха диалектиката на откровението — неговата етика и приложение. Гостите веднага реагираха на сменения тон и лицата им се оживиха, придобивайки обичайния си светски вид на банкери, студенти или бизнесмени.
Беше станало два часа след полунощ, когато вечерта приключи и Мемлик изпрати гостите си до външната врата, където ги чакаха колите с бяла роса по колелата и лъскавия хром. Каза на Несим с тих, предпазлив глас, който сякаш проникна до сърцевината на отношенията им като тежък отвес:
— Ще ви поканя отново, сър, за колкото е възможно по-обстоен разговор. Но помислете си. — И с пръст леко докосна копчето на сакото на своя гостенин, като че да подчертае забележката.
Несим му благодари и тръгна по алеята сред палмовите дървета към мястото, където беше паркирал колата си. В голямото му успокоение обаче не липсваха следи от съмнение. В най-добрия случай, мислеше си той, съм успял да извоювам известен отдих, който с нищо не променя по същество враждебността на действащите срещу мен сили. Дори и временен отдих бе нещо, за което да се чувства благодарен, но докога ли щеше да продължи? На този етап беше невъзможно да се каже.
Жюстин не си беше легнала. Седеше във фоайето на хотел „Шепърдс“, точно под часовника, с недокоснато турско кафе пред себе си. Изправи се рязко, когато той влезе през двукрилата врата на хотела с обичайната си мила и приветлива усмивка; не се помръдна, само го гледаше втренчено и с особено напрежение, сякаш се опитваше да дешифрира чувствата му по стойката. Но скоро се успокои, усмихна се облекчено:
— Отдъхнах си! Слава на Бога! Разбрах по лицето ти, като влезе. — Двамата се прегърнаха нежно, после той се отпусна в стола до нея и прошепна:
— Боже Господи, по едно време си мислех, че никога няма да свърши. Част от времето прекарах в ужасни терзания. Сама ли вечеря?
— Да. Видях Дейвид.