Откога не си беше тананикал по този начин? Цяла вечност. Това не можеше да се нарече щастие, а по-скоро завладялото го облекчение, което усещаше. Дори омразната песен му помогна отново да си представи онази изгубена Александрия, която навремето намираше за очарователна. Дали ще стане, дали изобщо бе възможно отново да стане такава в очите му?
Беше късен следобед, когато стигна края на пустинята и започна бавно да криволичи по пътя, който щеше да го отведе до настръхналите бедняшки квартали в покрайнините на града. Небето беше покрито с облаци. Над Александрия се извиваше буря. На изток, над ледените зелени води на езерото валеше като из ведро — блестящи остри стрели дупчеха гладката му повърхност; макар и отдалеч, можеше да долови свистенето на дъжда въпреки шума на движещата се кола. Погледна към перления град през матовия облачен параван, щръкналите минарета, пробили облачните ивици на залеза — платно, потопено в кръв. Морският вятър беснееше в устието. Още по-нагоре на тумби се носеха димящи алени облаци, които хвърляха странно сияние върху улиците и площадите на белия град. Дъждът беше рядко и кратко зимно явление в Александрия. След малко ще задуха откъм морето и вятърът ще измете небето, ще го изчисти за броени минути, ще навие тежките кълбести облаци, както се навива килим. Стъклената свежест на зимното небе ще възвърне светлината си и отново градът ще светне, ще заблести на фона на пустинята като кварц, като красив артефакт. Вече не го измъчваше нетърпение. Мракът започна да поглъща залеза. Като приближи грозните редици от къщурки и складове край външното пристанище, гумите му запушиха и зацвърчаха по нажежената настилка, леко охладена от ситен дъждец. Трябваше да намали скоростта…
Влезе в затъмнението на бурята бавно, като се любуваше на хоризонта, където светлината се беше извила като опънат лък. От време на време проблясваха слънчеви лъчи и пръскаха рубини по туловищата на бойните кораби в залива (клекнали под тежките си оръдия като рогати крастави жаби). Ето го отново — древния град; усети всепроникващата му меланхолия под дъжда, докато го прекосяваше по пътя си към лятната резиденция на посолството. Ярката необичайна светлина на гръмотевичната буря го беше пресътворила, придавайки му призрачен, приказен вид — разбити тротоари от станиол, охлювни черупки, рогови отломъци, слюда; къщи от кирпич, обагрени в убито тъмночервено; влюбените по площад „Мухамад Али“, объркани от непривичния дъжд, изглеждаха неутешими като зарязани сечива; дрънченето на виолетови трамваи по крайбрежния булевард сред шумоленето на палмови листа. Грохналият древен град, чиито улици бяха покрити с мокър кафяв прах от заобикалящата го отвсякъде пустиня. Почувства го като нов и той се разстла в съзнанието му като панорамна гледка — стенанието на презокеански кораб, поел към лентата на залеза, влаковете, устремени като буен поток диаманти към вътрешността, а колелата им тракаха сред чакълестите клисури и праха на храмовете, отдавна запуснати и затлачени с тиня…
Докато съзерцаваше всичко това, Маунтолив изпита силна умора от живота, която най-накрая разпозна като нашивката, която неговата зрялост е поставила върху раменете му на възрастен — клеймото на преживяванията, които ни състаряват. Вятърът вдигна вълни и пръски в пристанището. Коридорите от мокри такелажи се поклащаха и потръпваха като листата на огромно дърво. Сълзите се стичаха по предното стъкло, заличавани от усърдната работа на безшумните чистачки… За миг се разля странен сумрак с цвят на натъртено, прониза го светкавица и после изви вятър — авторитетният северен вятър, който взе да блъска и налага морето, докато се появи типичният му плюмаж от бели гребени, със сила разтвори морската твърд и ето че в лицата на мъже и жени отново се огледа откритото зимно небе. Имаше още много свободно време.
Стигна до лятната резиденция, за да се увери, че прислугата е предупредена за пристигането му. Възнамеряваше да преспи и да се върне в Кайро на сутринта. Отключи външната порта със собствения си ключ, като преди това натисна звънеца и се ослуша да чуе тътрещите се крака на Али. Долови приближаването на старческите стъпки и в същия миг северният вятър изрева мощно и стъклата на прозорците се вцепениха. Дъждът спря отведнъж, като че някой затвори кранчето на чешма.
Все още разполагаше с час, че и повече, преди да дойде време за срещата. Можеше преспокойно да си вземе една вана и да се преоблече. За своя изненада чувстваше се великолепно, вече не го измъчваха съмнения, нито пък се радваше на някакво облекчение. Беше се оставил безрезервно в ръцете на шанса.