Изяде един сандвич и изпи две чаши чисто уиски, преди да потегли. Голямата кола се плъзна безшумно по Гранд Корниш към „Оберж Бльо“, което се намираше по-близо до покрайнините на града, заобиколено от редуващи се дюни и скупчени на едно място палмови дървета. Небето отново се беше прояснило и разпенените вълни се гонеха към брега, удряха се в металните конструкции на пристаните при Чатби и шумно се разбиваха в дъжд от пръски. Далеч на хоризонта продължаваше да просветва от светкавиците, ала само от време на време и с помътнено сияние. Но тези бледи проблясъци можеха да бъдат и от оръдията на кораби, влезли в морски бой.
Той отби встрани от пътя и колата плавно се озова в пустия паркинг на „Оберж“, след което изключи всички фарове. Остана така за миг, докато привикне със синкавия мрак. Заведението „Оберж“ беше празно — бе прекалено рано за танцьорите и други посетители да изпълнят елегантния дансинг и баровете. И тогава го видя. Встрани от пътя, от отсрещната страна на паркинга, се виждаше самотна пясъчна дюна с няколко приведени палми. Файтонът беше спрял там. Старомодните му газени фенери бяха запалени и се поклащаха като светулки на лекия морски бриз. Тъмна фигура с фес на главата седеше на капрата, очевидно заспала.
Маунтолив прекоси мястото с лека радостна стъпка, чуваше как чакълът скърца под обувките му и като наближи колата, извика тихо:
— Лейла! — На фона на небето видя как силуетът на файтонджията се обърна, позата му издаваше заострено внимание. Откъм вътрешността на кабината чу глас — гласа на Лейла — да казва нещо от рода на:
— А! Дейвид, значи най-накрая се срещнахме. Минах целия този път, за да ти кажа…
Той се наведе напред с озадачено изражение, напрягаше очи, но не можеше да види нищо повече от смътните очертания на човек в отсрещния ъгъл на кабината.
— Качвай се! — извика му тя властно. — Ела да си поговорим.
И точно в този момент някакво усещане за нереалност обзе Маунтолив. Не можеше да реши защо. Но се почувства като в сън, като човек, който крачи, без да докосва земята, или се носи във въздуха, както коркова тапа по вода. Чувствата му, като антени, се протягаха напред към тъмния силует, опитваха се да съберат и преценят смисъла на тези изпуснати фрази и да анализират странното чувство на объркване, което те излъчваха, което се криеше в тях като чужда интонация, прокрадваща се в познати гласове. Целият контекст на досегашните му впечатления се срути.
Ето какво стана: той не успя да разпознае гласа или поне не съвсем. Или пък, иначе казано, успя да идентифицира Лейла, без обаче да повярва на собствените си уши. Защото това не беше скъпият на сърцето му глас, който в неговото въображение продължаваше да живее и да населява онази Лейла, която помнеше. Сега тя говореше с нещо като подкрякваща колебливост, непоследователно и недискретно, с настръхнал и изнервен глас. Той предполагаше, че това е в резултат на вълнението или кой знае на какви други чувства? Но… фразите, които заглъхваха недоизказани, за да започнат отново по средата на мисълта, фразите, които се губеха и секваха точно в мига, когато две мисли трябваше да се свържат в една? Той се намръщи в тъмнината, като се опита да анализира тази загадъчна, нереална, прилична на безумие обърканост в гласа й. Това не беше гласът на Лейла. Или може би беше? След малко една ръка го хвана и попаднала в кръга светлина, който хвърляха закачените на месингови куки до капрата газови фенери, той се вторачи трескаво, за да я разгледа. Пълна, неподдържана малка ръка с къси нелакирани нокти и прорасли кожички.
— Лейла, ти ли си наистина? — попита неволно, все още обзет от усещането за нереалност, за обърканост, както когато два съня се застигат, припокриват и изместват един друг.
— Влизай! — каза новият глас на невидимата Лейла.
Когато се подчини и прекрачи в поклащащия се файтон, той подуши странна смесица от миризми в нощния въздух — отново обезпокоително отклонение от познатия спомен. И наистина: портокалова вода, мента, одеколон и сусам; тя миришеше като някоя стара арабка! След което долови слабия дъх на уиски. Значи и тя е трябвало да успокои нервите си с помощта на алкохола! Съчувствие и нерешителност се сблъскаха в него, старата представа за блестящата, остроумна и елегантна Лейла не можеше да намери излаз в новата. Трябваше да види лицето й. Тя като че прочете мислите му:
— Е, най-накрая се появих, незабулена, за да се видя с теб.