Най-накрая стигна до малък ресторант. Той го привлече с пламтящите си пещи, бълващи дим на талази, който се виеше и стелеше в стаята. Като усети миризмата на мащерка, печен гълъб и ориз, Маунтолив изведнъж прегладня. Имаше само още един-двама души, които едва се виждаха през облаците дим. Той седна с вид на човек, благоволил да отстъпи пред закона за гравитацията, и си поръча вечеря на отличен арабски, въпреки че не свали от главата си нито феса, нито тъмните очила. Вече беше ясно, че спокойно може да мине за мюсюлманин. Собственикът на заведението беше едър плешив турчин с лице на татарин, който на мига и без дума да пророни, се зае да сервира на гостенина. И също така мълчаливо постави чаша до чинията му и я напълни догоре с безцветен арак, приготвен от мастиково дърво, който се наричаше мастика. Маунтолив се задави от питието, закашля се, но иначе му хареса — защото това беше първото питие от Леванта, което бе опитал навремето, но от години беше забравил за съществуването му. Не помнеше и колко е силно и обзет от носталгия, си поръча втора чаша, за да прокара с нея превъзходния врял пилаф и гълъба (толкова горещ, направо от шиша, че не смееше да го пипне с пръсти). Иначе се чувстваше на седмото небе от удоволствие. Беше на път да се съвземе, да си възвърне онзи размит образ на Египет, който срещата с Лейла бе зачернила или по-скоро откраднала.
Улицата навън кънтеше от трепетливото дрънчене на дайрета и гласовете на деца, които се извисяваха в нещо като обща монотонна молитва; обикаляха дюкяните на тумби, повтаряха едни и същи стихчета отново и отново. След третото повторение той най-накрая успя да различи думите. Ама, разбира се!
— По дяволите! — каза си той и преглътна една пареща огнена глътка арак, а после се усмихна, след като разбра смисъла на малката процесия. Срещу него до прозореца седеше достолепен възрастен шейх и пушеше наргиле с дълъг чибук. Махна с грациозно извита старческа ръка към гюрултията навън и се обади:
— Аллах! Голяма врява вдигат тия дечурлига!
Маунтолив му се усмихна в ответ и рече:
— Кажете ми дали греша, ефенди, но за Ел Сирд ли са излезли да пеят?
Лицето на възрастния мъж се озари и той кимна и пусна една усмивка като на светец.
— Не грешите, ефенди.
Маунтолив остана доволен от себе си и се изпълни с още по-тежка носталгия към онези полузабравени години.
— Значи тази вечер — продължи той — трябва да е свещената нощ по средата на месец Шаабан и Дървото на крайностите ще бъде разлюляно. Така ли?