Пак последва доволно кимване.
— Кой знае — рече старият шейх, — може да се случи нашите две имена да са вече изписани върху капещите листа? — Изпухтя тихо и доволно като детско влакче. — Нека бъде по волята на Аллаха!
Поверието гласи, че в благочестивата нощ в средата на месец Шаабан Райското дърво се разклаща и падащите листа носят имената на всички онези, които ще умрат през идващата година. И в някои писания това дърво се нарича Дърво на крайностите. Маунтолив беше толкова доволен, задето успя да разбере детската песен, че си поръча още една последна чаша арак, която гаврътна на крак, докато си плащаше сметката. Старият шейх заряза лулата си и бавно се приближи до него сред облак дим. Рече му:
— Скъпи ми, ефенди, разбирам за какво си дошъл. Онова, което търсиш, ще ти бъде разкрито чрез мен. — И той постави два мургави пръста върху китката на Маунтолив, говореше скромно и тихо, като човек, който има да сподели някаква тайна. Лицето му излъчваше откритост и чистота като на пустинен отшелник. Маунтолив беше запленен от него.
— Уважаеми — каза му, — тогава разкрий ми го, кажи какво трябва да знае един недостоен сириец. — Възрастният се поклони на два пъти, огледа мястото предпазливо и добави:
— Бъди така добър да ме последваш, ефенди.
Не отдръпна пръстите си от китката на Маунтолив, задържа ги, като че беше сляп. Излязоха заедно на улицата; романтичното сърце на Маунтолив туптеше лудешки — дали пък нямаше да бъде удостоен с някаква мистическа тайна на Божията истина? Толкова често беше слушал истории за тия базари и разни светци, които се спотайват в тях в очакване да изпълнят тайната си мисия от името на онзи, невидимия, вдъхващ страхопочитание свят, най-строго пазения свят на херметиците. Крачеха сред пухения облак на неизвестността, на всеки няколко стъпки смълчаният шейх се олюляваше и току изпъваше снага, устните му се разтягаха в блудкавата усмивка на блаженството. Така бавно-бавно двамата прекосиха тъмните сокаци, превърнати от нощта в дълги сенчести тунели или безформени бърлоги, които все още ехтяха, макар и глухо, с музиката на гайди и хорска препирня, сподавени от дебели стени и зарешетени прозорци.
Изостреното усещане за чудо, обзело Маунтолив, бе още по-силно подхранвано от красотата и мистериозността на този блещукащ квартал на сенки, изрязани тук-таме в познатите очертания на нафтова лампа или електрическа крушка, която виси от някое крехко стъбло и се поклаща на вятъра. Най-накрая завиха по дълга улица, от двете страни на която се ветрееха пъстроцветни знамена, а оттам прекрачиха в двор, който бе съвършено тъмен, а земята миришеше на камилска пикоч и жасмин. Зад дебелите стени на околчест дувар изникна къща, силуетът й стърчеше на фона на небето. Влязоха в нещо като порутена барака, минаха през висока порта, която стоеше открехната, и потънаха в още по-черен мрак. Постояха за миг — пълна тишина, само дъхът им се чуваше. Маунтолив по-скоро почувства, отколкото видя проядените стъпала, които водеха към запуснатите по-горни етажи, чу писукането на плъхове, пробягващи по пустите балкони, но долови и още нещо — звук, който смътно напомняше човешки гласове, но в какъв контекст, това не можеше да определи. Бавно се затътриха по дълъг коридор, чийто дървен под беше така изтърбушен, че непрекъснато потъваше и се разклащаше под краката им; точно тук, застанал пред нещо като праг, старият шейх рече:
— За да могат и нашите простички наслади да не отстъпват на тези в родния ти край, скъпи ми ефенди, доведох те тук. — После добави шепнешком: — Ако обичаш, изчакай ме за момент. — Маунтолив усети как пръстите пускат китката му, а до рамото му една врата въздъхна и се затвори. Спокоен и доверчив, остана така миг-два.
Но ето че изведнъж — мракът беше така причернял — светлината, когато се появи, за миг му създаде илюзията за нещо, което се случва толкова надалеч, сякаш в небето. Сякаш някой беше отворил и затворил вратата на пещ в Рая. Оказа се пламъкът на кибритена клечка. Но в просъскалата жълтеникава мекота успя да види, че стои насред неприветливо голо помещение с висок таван, с олющени и издраскани стени, покрити с думи и с тъмни отпечатъци на длани — символи, които предпазват суеверните от злини. Беше празно, с изключение на огромен продънен диван, който стоеше по средата на пода като саркофаг. През един-единствен прозорец с изпочупени стъкла синият мрак на звездната нощ се отрази в очите му. Загледа се в огъващата се, колеблива светлина и ето че отново чу плъховете да цвърчат, но и друго необикновено шептене или по-скоро сподавено кискане и стъпки на боси крака върху дъсчения под… Изведнъж го споходи мисълта за обща спалня в девическо училище: и сякаш материализирана от самата мисъл, през отворената врата в дъното на стаята нахлу тълпа малки фигури, облечени в мръсни бели дрехи като паднали ангели. Значи се беше озовал в дом за детска проституция — проумя го с болезнен спазъм на отвращение и жалост. Малките им личица бяха тежко гримирани, косите им — заплетени на плитки с панделки. Носеха зелени мъниста против уроки. Изглеждаха толкова малки, колкото са ангелите, изписани по гръцки вази — излетели от гробници или костници с тъжното изражение на злосторници, бягащи от правосъдието. Най-предното момиченце носеше светлината — фитил в чинийка с дървено масло. То спря да сложи бледия блуждаещ огън на пода в ъгъла и ето че дългите, заострени сенки на децата се разстлаха върху тавана, сякаш армия потиснати желания.