— Не! В името на Аллах! — извика Маунтолив с дрезгав глас и взе да опипва залостената врата. Имаше дървено резе, но нямаше начин да се отвори откъм вътрешната страна. Допря лице в отвора на вратата и извика, все още тихо:
— Ей, шейх, къде си?
Малките телца го бяха приближили, бяха го обградили отвсякъде, гальовно мълвяха гнусните мръсотии на своя занаят с гласове на съкрушени ангели; усети топлите им чевръсти пръстчета върху раменете си, дърпаха ръкавите на сакото му.
— Ей, шейх! — провикна се отново, превит надве. — Не съм искал това.
Но оттатък вратата беше тихо. Почувства как тънките кокалести детски ръчички го обвиват през кръста като лиани в тропическа джунгла, острите им пръстчета търсеха да разкопчаят дрехите му. Отблъсна ги и се обърна към тях с пребледняло лице, изрепчи им се сърдито. Но ето че някой неволно ритна чинийката с плаващия в нея фитил и в настъпилия мрак той усети как напрегнатото очакване у децата ги поглъща, както огънят — сух гъсталак. Неговият бунт ги беше уплашил, че може да изпуснат изгоден клиент. И ето че тревога, гняв, дори нотки на ужас се прокраднаха в гласовете им, докато му говореха, придумваха го ласкаво или го заплашваха; един Бог само знае какво наказание ги очакваше, ако им се изплъзне. Нападнаха го, налагаха го; усещаше как прегладнелите им телца се блъскат в него, взеха да се катерят отгоре му — задъхани, запъхтени в упоритостта си, решени да не го изтървават за нищо на света. По цялото му тяло плъпнаха пръстчета като мравки — и ето че изведнъж се сети за нещо, което беше чел много отдавна, за човек, заровен в палещия пясък над мравуняк с бели мравки, които много скоро го изглозгали до кокал.
— Не! — извика неистово; някаква абсурдна задръжка го спираше да не размаха юмруци, да не ги разпердушини с няколко удара напосоки, тъй като това беше единственото нещо, което можеше да го освободи от тях. (Но най-малките бяха съвсем малки и крехки.) Ето че вече хванаха ръцете му и се катереха по гърба му — връхлетяха го нелепи спомени за бой с възглавници в тъмната обща спалня в училище. Задумка яростно по вратата с лакът, при което те удвоиха молбите си, хленчещите им гласове пропищяха още по-силно. Дъхът им беше горещ като горски дим.
— О, ефенди, защитник на бедните, цяр за нещастието ни…
Маунтолив изпъшка и продължи да ги отблъсква, но в един миг усети как го повалиха на земята, как омекналите му колене поддават пред атаката им, която вече напредваше с тържествуващ бесен вой.
— Не! — изкрещя той с измъчен глас, а хорът му отвърна:
— Да. Да, в името на Аллах! — Накачулиха се върху него, миришеха на стадо кози. Кискането, мръсотиите, които нашепваха, гальовните придумвания и псувните изпълниха ума му, затлачиха го. Сякаш всеки момент щеше да загуби съзнание.
Но изведнъж всичко се проясни, сякаш завесата се отвори, и той видя как седи до майка си пред бумтящата камина, а в скута му лежи отворена книжка с картинки. Тя му четеше на глас, а той се опитваше да следи думите, които произнася, но вниманието му биваше неизменно привлечено от голямата цветна илюстрация, на която се виждаше как Гъливер вече е паднал в ръцете на лилипутите. Картинката беше изрисувана с най-големи подробности, които го привличаха като магнит. Тежките крайници на героя лежаха отпуснати там, където беше паднал, здраво завързани с истинска мрежа от въжета и обтяжки, които всъщност покриваха цялото му проснато на земята тяло, така че не можеше да шавне, докато дребните като мравки хора се разхождаха върху него, проверяваха въжетата и забиваха нови колчета за обтяжките, така че всеки опит на колоса да помръдне се обезсмисляше напълно. Имаше някаква педантична прецизност в рисунката: китките, глезените и шията привързани така, че никакво движение не беше възможно; имаше забити колчета между всеки от пръстите на огромната му ръка, за да могат да ги притискат към земята. Плитките на косата му бяха стегнато навити около малки греди, забучени в земята до него. Дори полите на сюртука му с всичките им дипли бяха умело заковани. Лежеше и гледаше безизразно в небето, без да разбира какво става, сините му очи — широко отворени, устните — стиснати. Армията лилипути крачеше отгоре му с ръчни колички, с колчета и още въжета; позите им говореха, че са заети с трескав труд по задържането на гиганта, сновяха по него като мравки. И през цялото това време Гъливер лежеше върху зелената трева на Лилипутия, в долина, пълна с микроскопични цветчета, като завързан балон…