Когато се съвзе (въпреки че нямаше никаква представа как в крайна сметка бе успял да се отскубне), Маунтолив стоеше облегнат върху леденостудената каменна дига на Корниш, а зората вече обагряше морето под него, вълните се плискаха лениво в подпорите на вълнолома, просъскваха тихо и се оттичаха. Спомняше си единствено как тича като обезумял и често се препъва по криволичещите улички, докато най-накрая стигна крайбрежната алея. Пръсна се бледата измита зора и лек морски бриз довя миризмата на катран и лепкавата влага на солта. Маунтолив се почувства безпомощен като моряк, изхвърлен в чуждоземно пристанище в другия край на света. Джобовете му бяха обърнати наопаки и висяха като ръкави. Ризата и панталоните му бяха разкъсани. Скъпите копчета за яката на ризата и за ръкавелите, както и иглата за вратовръзката ги нямаше, портфейлът му също беше изчезнал. Призля му. Но постепенно дойде на себе си, разбра къде се намира, след като погледна към джамията Гохари, огряна от светлината на изгрева, там, сред скупчените край нея палми. Много скоро слепият мюезин ще се покаже като някоя прастара костенурка, за да отправи обичайните утринни възхвали към единствения Господ. Може би имаше четвърт миля до мястото, където беше паркирал колата си. Останал без фес и черни очила, той се чувстваше като гол. Тръгна с мъчителна стъпка покрай каменната дига, доволен, че няма хора, които биха го разпознали. Пустият площад пред хотела току-що бе започнал да се разбужда за живот заедно с първия трамвай. Той издрънча и пое празен към Мазарита. Ключовете от колата му също липсваха, затова трябваше да се заеме с престъпната задача да счупи заключалката с винтов ключ, който взе от багажника — през цялото време трепереше от ужас да не дойде някой полицай и да започне да го разпитва, дори, може би, направо и да го арестува по подозрение. Трепереше от презрение и погнуса от себе си, освен това го мъчеше адско главоболие. Най-накрая успя да отвори вратата и потегли с бясна скорост по пустите улици — за щастие ключовете на шофьора бяха в колата — по посока към Рушди. Ключът за резиденцията също беше паднал някъде в мелето, затова му се наложи да изкърти райбера на един от прозорците в трапезарията, за да влезе в къщата. Възнамеряваше да си вземе душ, да се преоблече и да легне да спи цяла сутрин, но докато стоеше под горещата вода, си даде сметка, че е ужасно превъзбуден, а умът му е така разстроен, че мислите му жужаха неспирно като кошер пчели и не му даваха мира. Изведнъж реши, че ще се махне от къщата и ще се върне в Кайро, без дори да дочака идването на прислугата. Дори тях не би имал сили да погледне.
Преоблече се на бърза ръка, прибра си нещата и запраши през града към пустинния път, искаше светкавично да се махне от града като най-обикновен крадец. Мислено беше взел важно решение. Щеше да поиска назначение в някоя друга страна. Повече нямаше да прахосва времето си с този Египет на измами и мерзости, с коварния му пейзаж, който превръща всяко чувство и спомен в прах, който опропастява приятелства и убива любовта. Сега дори не мислеше за Лейла; тази вечер тя ще прекоси границата. Но вече му се струваше, че никога не е съществувала.
Имаше предостатъчно бензин в резервоара за обратния път. Когато мина и последните завои на излизане от града, обърна се назад само веднъж и потрепери от погнуса при вида на бисерния мираж от минарета, които сякаш изникваха от утринната мараня над езерото. Някъде в далечината пътуваше влак. Маунтолив пусна радиото в колата, усили звука му докрай, за да удави мислите си, докато летеше по сребристото пустинно шосе към зимната столица. Мислите му изскачаха отвсякъде като подплашени зайци и препускаха ужасени край колата му. Разбра, че е стигнал нов предел вътре в себе си, отсега нататък животът му щеше да бъде съвършено различен. През цялото време беше живял в нещо като робство; сега оковите бяха паднали. Чу тихата песен на струни и познатия глас на града, който отново го връхлетя с измамливата си прималялост, с извратеността, с древните си мъдрости и страхотии.