Това беше като сигнал за отдъхване, защото сега неизбежните страховити сцени на коптското бдение трябваше да изпълнят къщата — сцени с целия им древен заряд от покруса и опиянение.
Смъртта въведе жените в тяхното царство и всяка даде воля на мъката, която носеше у себе си в наследство. Втурнаха се вкупом напред, набраха скорост, докато катереха стълбата, лицата им в екстаз, неузнаваеми, преобразени, и ето че нададоха първите смразяващи кръвта писъци. Пръстите им се извиха като грабливи нокти, забиха се в собствената им плът, гърди, лица; още недоизкачили стълбата, и вече бяха изпаднали в безпаметна полуда. Нададоха онзи странен вой, наречен загрит, от който косите ти настръхват; езиците им не спираха да играят по небцето, сякаш свиреха по струните на мандолина. Свистящ, пронизителен хор от трели с различна височина.
Старата къща отекна с писъците на тези харпии и те я превзеха, нахлуха в стаята на смъртта, наобиколиха безмълвния труп, като продължаваха да повтарят страховитите стенания на смъртта, изпаднали в непоносим дивашки транс. След това започнаха ритуалните танци на скръбта, докато Несим и Балтазар седяха на столовете си безмълвни, с наведени глави, забили брадички в гърдите, сключили ръце — картината на човешкия крах. Оставиха воя от неравни викове да проникне дълбоко в тях. Само смирението пред този прастар ритуал на скръбта беше допустимо: скръбта се беше превърнала във френетична оргия, която граничеше с чистата лудост. Жените се въртяха в кръг около тялото, биеха се в гърдите, виеха на умряло — танц с бавната отмерена стъпка, заимствана от отдавна забравените вакханалии върху гробовете в древността. Движеха се с поклащане, свиваха се в гърчове от главата до петите, извиваха се, въртяха се, призоваваха мъртвия да се изправи на крака: „Стани, мъко моя! Стани, смърт моя! Стани, злато мое, смърт моя, камило моя, закрилнико мой! О, любимо тяло, пълно със семе, стани, изправи се!“ И после пак призрачният вой се изтръгна от гърлата им, сълзите на скръбта, отронили се от размътените им умове, започнаха да се стичат неспирно. Въртяха се в кръг, хипнотизирани от собствените си ридания, заразиха цялата къща с мъката си, докато откъм потъналия в мрак двор долетя дълбокият и по-мрачен тътен на глухото стенание, с което мъжете си стискаха ръцете прискърбно и повтаряха, сякаш да се утешат един друг: „Ма-а-леш! Нека да е простено! Няма полза от нашата скръб!“
И така мъката се умножи и разпростря. Отвсякъде заприиждаха безброй жени. Някои от тях вече се бяха преоблекли в ритуалните одежди на траура — мръсни роби от тъмносин памук. Бяха намазали лицата си с виолетовосиня боя, бяха натрили пепел от огнището в черните си разпуснати коси. Отвръщаха на писъците на своите посестрими в къщата с вопли, оголили белите си блестящи зъби, хукнаха и те да качват стълбата, безмилостно като демони нахлуха в горните стаи. Стая по стая, със систематична ярост щурмуваха старата къща, спираха се само колкото да нададат поредния смразяващ кръвта писък и ето че се заловиха за работа.
Кревати, бюфети, дивани — всичко беше изнесено на балкона и оттам хвърлено на двора. Всеки нов трясък се съпровождаше с чудовищни френетични писъци — дългото клокочещо загрит — и всеки кът на къщата изреваваше в отговор. Всички огледала бяха изпочупени на хиляди парчета, картините — обърнати наопаки, килимите — също. Всичките съдове от порцелан и стъкло в къщата — с изключение на ритуалния черен сервиз за кафе, който се пазеше за погребения — бяха изпочупени, стъпкани, разбити на атоми. И всичко беше събрано в огромна камара на балкона. Всяко нещо, което по някакъв начин можеше да подскаже ред и порядък, да подскаже някаква приемственост на земния живот — домашен, личен или обществен — сега трябваше да бъде изхвърлено и заличено. Така продължи систематичното унищожение на спомена за самата смърт под формата на чинии, картини, украшения, дрехи… Всички мебели в къщата станаха на парчета, а онова, което остана, беше покрито с черен креп.