Такава беше тяхната взаимност и разбирателство, че той можеше да й каже всичко, без да й спестява подробности от онези малко на брой лични истории, които го занимаваха: любовната връзка с Гришкина, която за малко да го вкара в преждевременен брак; нещастният му копнеж по любовницата на един посланик, която го изложи на опасността от дуел, а може би и позор. Ако това й причиняваше някакви страдания, тя ги скриваше от него, пишеше му само за да го съветва и утешава с отзивчивостта на очевидната си непредубеденост. Бяха откровени един с друг, но понякога нейните преднамерени реплики го шокираха с разсъжденията за самонаблюдение, което хората признават на хартия само когато няма с кого да споделят. Както когато му написа: „Шокирах се, искам да кажа, след като неволно зърнах голото тяло на Несим — изпълни огледалото, слабият източен бял гръб, който така приличаше на твоя, както и слабините. Седнах и за най-голямо мое учудване се разплаках, защото изведнъж се запитах дали моята привързаност към теб не се корени някъде тук, в плахите кръвосмесителни желания, скрити дълбоко в сърцето ми; знам толкова малко за тайните на секса, които сега се изследват така усърдно от докторите. Техните открития ме изпълват с опасения. След това се запитах дали пък у мен няма нещо от същността на вампира, задето така дълго съм се вкопчила в теб, сякаш стоя и все те дърпам за ръкава, докато ти сигурно отдавна вече си ме надживял. Ти как мислиш? Пиши ми, Дейвид, успокой ме, докато целуваш малката Гришкина, нали ще го направиш? Слушай, изпращам ти една неотдавна направена снимка, за да прецениш колко съм остаряла. Покажи й я и й кажи, че от нищо не се боя така, както от неоснователната й ревност. Сигурна съм, че след един поглед към снимката ще й олекне на сърцето. Не бива да забравям да ти благодаря за телеграмата по случай рождения ми ден — това ме накара да си спомня за вас двамата с Несим, как седите на балкона и разговаряте. Сега той е богат и независим и рядко се отбива при нас. Твърде зает е с важните си градски дела. Въпреки това… знам, че усеща бездната на моето отсъствие, както бих искала да я усещаш и ти, по-силно, отколкото докато живеехме в обятията си. С него си пишем често, надълго и нашироко. Нашите умове работят в синхрон, като дубльори, но сърцата си сме пуснали на свобода — да обичат, да пораснат. Чрез него вярвам, че един ден ние, коптите, ще възвърнем полагащото ни се място в Египет — но стига вече за това…“ Ясни, спокойни, пълни с живот, думите се лееха в този едър равен почерк върху хартия за писма с различен цвят, писма, които той отваряше нетърпеливо в някой отдалечен ъгъл на градината в легацията, изчиташе ги и с отговор, едва оформен в ума му, бързаше да й пише и да запечата плика навреме, за да хване следващия чувал на отпътуващата поща. Усещаше, че е зависим от това приятелство, и все още повтаряше като по образец: „Моя най-скъпа любов“, в началото на всяко писмо, макар че в повечето от тях споделяше, да речем, впечатления за изкуството, за любовта (неговата любов) или за живота (неговият живот).
А той от своя страна пък беше съвършено честен с нея — както на пример, като я осведомяваше за своята балерина: „Вярно е, че в един момент си мислех дали да не се оженя за нея. Нали разбираш, нейният език, който не знам, много ефективно скриваше посредствеността й от мен. За щастие един-два пъти тя си позволи да фамилиарничи с мен на обществено място, от което направо изтръпнах. Веднъж, когато целият балет беше поканен на прием, седнах до нея, като си мислех, че тя ще прояви дискретност, тъй като никой от моите колеги не знаеше за връзката ни. Представи си изумлението ми, дори ужаса ми, когато, докато седяхме един до друг по време на вечерята, тя протегна ръка към главата ми и закачливо разроши косата ми в жест на неуместна гальовност! Заслужих си го! Но проумях истината навреме и дори нещастната й бременност, когато настъпи моментът, се оказа съвършено прозрачна хитрост. Така се излекувах.“