— Скъпи, ти си пиян! — подхвърли Лиза със задоволство.
— Пиян и тъжен. Тъжен и пиян. Но радостен и весел!
Трябва да кажа, че тази нова и забавна черта в характера му сякаш ме сближи повече с човека. „Защо са ни тия стилизирани чувства? Защо са страхът и треперенето? И всички тия мрачни клозети с униформени полицайки, които стоят и бдят дали пикаеш направо или накриво? Помисли си само за всички страсти по моди и по дрехи, които се вихрят в нашето кралство! И свещеното подрязване на тревата: тогава чудно ли е, че като се връщам от чужбина, инстинктивно поемам към изхода с надпис «Само за чужди поданици»?“
— Да, пиян си и още как! — повтори Лиза.
— Не пиян, а щастлив — отвърна й той най-сериозно. — А средства, които да причиняват щастие няма, него трябва да го дебнеш и причакваш в засада като пъдпъдък или момиче с криле отмалели. Между изкуството и разните похвати се простира цяла пропаст!
Продължи в същия дух, беше направо неудържим. Трябва да призная, че бях запленен от фриволната игра на този ум, който май не беше на себе си. Разбира се, тук-таме трудно преглъщах някоя негова грубост, която звучеше дебелашки, и поглеждах неспокойно към сестра му, но тя пускаше сляпата си усмивка снизходително и безкритично.
Беше станало доста късно и навън валеше сняг, когато поехме към Трафалгар Скуеър. Хора почти нямаше, а снежинките приглушаваха звука от стъпките ни. Като стигнахме площада, твоят поет се закова на място, за да апострофира стълпниците на Нелсън тържествено и присмехулно. Не си спомням точно какво каза, но беше достатъчно забавно, за да ме разсмее от сърце. След което най-ненадейно настроението му се смени и той се обърна към сестра си: „Лиза, знаеш ли какво ме гложди днеска цял ден? Днес е рожденият ден на Блейк. Помисли си само, рожденият ден на чудака Блейк. Не трябваше ли да видя някакви знаци за това по физиономията на тази нация, оглеждах се нетърпеливо цял ден. Но нищо. Скъпа Лиза, нека ние да отпразнуваме рождения ден на стария развратник, искаш ли? Ти, аз и Дейвид Маунтолив ето тук — сякаш сме французи или италианци, сякаш това е от значение. — Снегът се усили, последните прогизнали листа стояха събрани на купчини, гълъбите гукаха гърлено, на пресекулки. — Кажи, Лиза, искаш ли?“ По едно розово петънце беше цъфнало на бузите й. Стоеше с разтворени устни. Снежинки като скъпоценни камъни се топяха в косата й. „Но как? — попита тя. — Как по-точно?“
„Ще танцуваме за Блейк“ — отвърна й Пърсуордън, комично преправил изражението си на сериозно. Взе я в обятията си и започна да танцува валс, като си тананикаше „Синият Дунав“. Обърна глава над рамото си и през пелената от снежинки каза: „Това е за Уил и Кейт Блейк.“ Не знам защо се почувствах някак объркан и силно разчувстван. Двамата танцуваха в съвършен синхрон, като постепенно забързваха темпото, докато в един момент се понесоха през площада, под бронзовите му лъвове, лекокрили като пръските от фонтана. Като метнати камъчета, които едва бръсват гладката езерна повърхност, като камъчета, засилени по сковал водата лед… Представляваха странна гледка. Забравил студените си ръце и снега, който се топеше върху яката ми, аз ги гледах като омагьосан. Те продължиха, бавно затвориха дългата елипса през откритото пространство, разпиляха листата, подплашиха гълъбите, дъхът им се виеше нагоре в нощния въздух. Но ето че съвсем леко, без никакво усилие се завъртяха и поеха по дъгата, която трябваше да ги доведе до мен — до мястото, където стоях редом с един полицай, който ги гледаше подозрително. Забавно. „Какво става тук?“ — попита той, като не сваляше очи от тях. Гледаше ги недоверчиво, но и с възхищение. Техният валс беше толкова съвършен, че дори и ченгето се бе трогнало. Продължиха да танцуват в такт, тъмната коса на момичето се развяваше назад, безокото лице бе обърнато нагоре към стария адмирал върху покритата със сажди колона. „Ами празнуват рождения ден на Блейк“ — обясних аз леко смутен и това, изглежда, успокои полицая, защото продължи да ги съзерцава в захлас. После се изкашля и рече: „Едва ли е пиян, щом танцува толкова хубаво. Какви ли не ги вършат хората на рождените си дни!“
Най-накрая двамата се върнаха при мен задъхани, разсмяха се и се целунаха. Доброто настроение на Пърсуордън се беше върнало и докато ги качвах на едно такси към дома, той най-сърдечно ми пожела „лека нощ“ на няколко пъти. Това е! Скъпа моя, Лейла, не знам какво впечатление ще добиеш от всичко това. Не научих нищо за личния му живот или за произхода му, но винаги бих могъл да направя справка, а ти пък ще имаш възможност да се запознаеш с него, когато пристигне в Египет. Изпращам ти малка подборка от най-новите му стихове, която той ми подари. Още не са се появявали никъде.