В приятната топлина на спалнята си в клуба Маунтолив запрелиства страниците повече от чувство за дълг, отколкото за удоволствие. Това беше не само модерна поезия, която го отегчаваше, но и изобщо поезия. Колкото и да се опитваше, не успя да схване посланията й, така да се каже. Взе мислено да перифразира думите с надеждата, че така ще спре танца им. Тази негова неспособност (Лейла му беше отворила очите за нея) го подразни. Но докато прелистваше страниците, изведнъж едно стихотворение грабна погледа му и сякаш се вклини в паметта му, изпълни я с ледения дъх на мрачни предчувствия. Беше посветено на сестрата на поета и безспорно изразяваше любовни чувства към едно „сляпо момиче с грейнала в черно коса“. И ето че от текста пред очите му изведнъж изплува ведрото лице на Лиза Пърсуордън.
На повърхността като че прозираше нещо диво и нарочно недодялано; но беше от онези стихотворения, които например един съвременен Катул би могъл да напише. Маунтолив се замисли, посърна. Преглътна и отново го прочете. В него имаше нещо от простичката красота на безочието. Загледа се умислено в стената на стаята и дълго остана така, преди да пусне листовете в един плик и да го адресира до Лейла.
През същия месец не се случиха други срещи, въпреки че един-два пъти Маунтолив се опита да телефонира на Пърсуордън в кабинета му. Но всеки път той или беше в кратък отпуск, или на посещение с неясна цел в Северна Англия. Независимо от това обаче Маунтолив изнамери телефона на сестра му и на няколко пъти я изведе на вечеря, тъй като за него тя представляваше много приятна и мила компания.
Отговорът на Лейла не закъсня — благодареше му за информацията и добавяше съвсем в неин стил: „Стихотворенията са великолепни. Но, разбира се, не бих искала да се запознавам с творец, от когото се възхищавам. Творчеството няма връзка с човека, така мисля аз. Но иначе се радвам, че ще идва в Египет. Вероятно Несим ще може да му помогне или може би той — на Несим? Ще видим.“
Маунтолив не разбра много смисъла на предпоследната фраза.
Следващото лято обаче летният му отпуск съвпадна с едно отиване на Несим до Париж и приятелите се срещнаха, за да се насладят заедно на картинните галерии и дори да планират съвместен излет за рисуване в Бретан. Неотдавна и двамата бяха започнали да се пробват в рисуването и като всички начинаещи изгаряха от ентусиазъм. И точно тук, в Париж, ненадейно попаднаха на Пърсуордън. Това се оказа наистина щастлива случайност Маунтолив много се зарадва, че ще може така непринудено да го запознае с Несим. Самият Пърсуордън беше доста преобразен и в превъзходно настроение, може би затова Несим много го хареса. Когато дойде време да се сбогуват, Маунтолив беше напълно убеден, че двамата се бяха сприятелили завинаги, поне добрата храна и блажените им мигове заедно го караха да мисли така. Той ги изпрати на гарата и същата вечер писа на Лейла върху лист от любимото си кафене: „С огромно съжаление ги качих на влака и само като си помисля, че тази седмица се връщам обратно в Русия! Направо сърцето ми се свива. Все повече и повече харесвам П., а и го разбирам по-добре. Сега съм по-склонен да отдам грубото му държане не толкова на някаква дебелащина, както ти бях писал преди, а на дълбоко прикритата му стеснителност или на някакво чувство за вина у него. Този път разговорите ни бяха наистина очарователни. Ако искаш, разпитай и Несим за него. Мисля, че той го хареса дори повече от мен. И така… какво? Празнота и дълго мразовито пътуване. О! Скъпа моя Лейла, да знаеш само колко много ми липсваш — ти и всичко, което си за мен. Чудя се кога ли ще се видим отново? Ако при следващия ми отпуск разполагам с повече пари, може да взема самолета и да дойда при теб…“
Още нямаше представа, че много скоро отново ще се върне в Египет — любимата си страна, на която разстоянието и изгнанието придаваха пленителния блясък на красив гоблен. Възможно ли е нещо толкова богато като паметта да мами? Това той никога не се запита.