III
Топлината от парното в балната зала на посолството беше плътна и тежка, поради което беше и толкова задушно. Сякаш въздухът беше предишан поне два пъти, но иначе именно тя контрастираше така приятно с мразовития пейзаж, осеян с борови дървета, който се виждаше през високите прозорци; снегът като че не валеше само в Русия, ами в целия свят. Не беше спирал от няколко седмици. Скованата до вцепенение сънливост на съветската зима ги беше погълнала до един. В света извън стените, които ги обграждаха, почти липсваше движение и шум. Тежкото маршируване на войнишки ботуши между двете паянтови караулки пред желязната порта заглъхваше бързо в зимната тишина. В градината клоните на дърветата се бяха привели още по-ниско под тежестта на сипещата се белота, но ето че един по един отскачаха нагоре, отмятайки снежната си завивка с беззвучни експлозии и блещукащи кристали, след което целият процес започваше наново — пухен бял товар от танцуващи снежинки, които се събираха върху клоните, притискаха ги като пружини, докато тежестта станеше непоносима.
Днес беше ред на Маунтолив да чете откъс от Библията. Застана на подиума, огледа всички, а от време на време, докато следяха думите му, лицата на подчинените и колегите му секретари като че се приближаваха към него в сумрака на балната зала; грееха с белота, сякаш никога не виждала слънце, и на него му се сториха като телата на заклещени жаби, обърнати с корема нагоре, които се носят по заснежено езеро и прозират през тънкото огледало от лед. Изкашля се в шепа и заразата мигом пробяга като вълна от прокашляния, които скоро утихнаха в мъртвата тишина на залата, и само шепотът на тръбите остана да съска приглушено. Днес всички изглеждаха навъсени и сякаш болни. Шестимата войници от охраната имаха абсурдно благочестиви физиономии, официалните костюми им стояха накриво, а перчемите им бяха като залепени за челата. Всичките бяха бивши морски пехотинци и лицата им ясно издаваха следи от махмурлук. Маунтолив въздъхна наум, като в същото време остави мелодичния си глас да реди красивите думи — непонятни за всички тях — от един откъс от Евангелието на свети Йоан, който специално си беше отбелязал с лентичка. Орелът на катедрата вонеше на камфор — не можеше да си представи защо. Както обикновено, посланикът си беше останал в леглото. През последната година беше занемарил задълженията си и както се оказа, за всичко разчиташе на Маунтолив, който пък беше доволен да ги изпълнява — правеше го с лекота и прецизност. Сър Луис вече дори не си даваше труд да се преструва, че физическото и духовно благополучие на повереното му паство го интересува. А и защо да го прави? След три месеца щеше да се пенсионира завинаги.
Не беше никак лесно да го заместваш на всички публични събития, но от друга страна, мислеше си Маунтолив, щеше да му е от полза. Така получаваше поле за изява, върху което да развива своите способности като администратор. На практика в момента той управляваше посолството, то беше изцяло в неговите ръце. И все пак…
Забеляза, че Каудъл, началникът на канцеларията, се опитва да улови погледа му. Дочете откъса гладко и изразително, махна лентичката за отбелязване и бавно тръгна обратно към мястото си. Свещеникът произнесе едно кратко напътствие с хремав глас и с шумно прелистване на страниците всички се вторачиха в баналния текст на химна „Напред, воини на Христа“ от единайсетото издание на сборника с църковни химни на Форин Офис. Хармониумът в ъгъла изведнъж се задъха като затлъстял мъж, който тича подир автобус, след това обаче намери верния тон и изпусна един муден носов вариант на първите две фрази, чиято отсеченост в зимната притихналост прозвуча като дърпане на изкормени вътрешности. Маунтолив едва не потрепери в очакване инструментът най-сетне да влезе в доминантата — сякаш щеше да избухне в съвсем човешки ридания. Запяха нестройно, за да засвидетелстват… какво? Маунтолив се зачуди. Представляваха християнски анклав на вражеска територия, в страна, която беше заприличала на огромен концентрационен лагер заради една най-обикновена недомислица, родена от човешкия ум. Каудъл го смушка с лакът и той му отвърна с лакът, за да му покаже, че е готов да приеме всяко спешно съобщение, дори да не е строго свързано с религиозната тема. Началникът на канцеларията изпя:
Маунтолив се подразни. Обикновено в неделя почти нямаше работа, въпреки че шифровъчният отдел оставаше да дежури, макар и в минимален състав. Защо, както е практиката, не му се бяха обадили във вилата, за да пристигне веднага? Започна следващия куплет с оплаквателен тон: