Каудъл поклати глава и се намръщи, добавяйки: „Тя е още там-ам-ам-ам.“
Завиха зад ъгъла, образно казано, поеха си дъх колективно, докато музиката тръгна отново по пътеката с маршова стъпка. Тази кратка пауза даде възможност на Каудъл да му подхвърли дрезгаво и приглушено:
— Не пише спешно, а „лично“. А други още пробутват рушвети.
Изопнаха лица и с чиста съвест си допяха химна, въпреки че Маунтолив още не можеше да се съвземе от обзелото го смущение. Като коленичиха върху прашните неудобни възглавнички и заровиха лица в шепи, Каудъл продължи да нарежда между пръстите си:
— Предложен си за рицарско звание и да оглавиш нова мисия. Нека бъда първият, който ще те поздрави и така нататък.
— Божичко! — прошепна Маунтолив направо сащисан, каза го по-скоро на себе си, отколкото на Създателя. След което добави: — Благодаря ти. — Коленете му внезапно омекнаха. За пръв път му се налагаше да положи усилие, за да си придаде вид на невъзмутим. Наистина беше още твърде млад, нали? Повече от всякога несвързаното дърдорене на свещеника, който приличаше на риба меч, го изпълни с раздразнение. Стисна зъби. Мислено се чу как повтаря думите: „Да се махна от Русия! Да се махна от Русия!“, с нарастващо удивление. Сърцето му заби лудешки.
Най-накрая службата свърши и сред шепот и кашляне всички се изнизаха от балната зала с мрачни физиономии, после прекосиха лъснатия до блясък под на резиденцията. Той успя да удържи благочестиво-набожната си походка, въпреки че тя не беше никак в такт с препускащите му мисли. Веднъж озовал се в канцеларията, бавно затвори дебело облицованата врата след себе си и почувства как тя всмукна въздуха, докато прилепне плътно. После, като си пое шумно въздух, изтича надолу по трите реда стъпала до малката вратичка, през която се стигаше до Архива. Тук дежурните тъкмо черпеха с чай двамата обути с ботуши куриери, които изтупваха снега от ръкавиците и шубите си. Навсякъде по пода се въргаляха брезентови торби, които чакаха да бъдат напълнени с новата поща, завързани и стегнати. Пресипнали поздрави „добро утро“ го следваха, докато стигне до вратата на шифровъчната стая, където почука рязко и изчака госпожица Стийл да му отвори. Тя се усмихваше мрачно.
— Знам за какво сте дошли — каза му. — Чака ви в таблата — копието за канцеларията. Сложих го при личната ви кореспонденция и дадох един екземпляр на секретаря да го предаде на Негово превъзходителство.
И пак наведе бледото си лице към своите кодове. Ето я, тънка, розова като мембрана хартия с ясно отпечатано съобщение. Маунтолив се отпусна на един стол и бавно го изчете два пъти. Запали цигара. Госпожица Стийл вдигна глава.
— Сър, позволете да ви поздравя.
— Благодаря — отвърна й той разсеяно. Протегна длани към електрическата печка за миг, колкото да стопли пръстите си, докато се беше отнесъл в мисли. Започваше да се чувства съвършено различен човек. Усещането го смая.
След малко вече изкачваше стълбите към кабинета си бавно и умислено, все още потънал в новото си сластно мечтание. Завесите бяха разтворени, което означаваше, че секретарката му е пристигнала. Той се загледа за миг в стражите, които крачеха напред-назад пред грейналия от снега вход с порта от ковано желязо, по която бе полепнал дебел слой лед. Докато стоеше така, с очи зареяни в един въображаем свят, който се простираше далеч от този необятен снежен пейзаж, секретарката му влезе. Усмихваше се победоносно.
— Най-накрая пристигна — каза тя. Маунтолив й се усмихна вяло.
— Да. Чудя се дали Негово превъзходителство ще се опита да ми попречи?
— Разбира се, че не — отвърна тя с категоричен глас. — И защо да го прави?
Маунтолив седна пред познатото му бюро и потърка брадичка.
— Самият той се маха оттук след около три месеца — продължи момичето. Изгледа го с любопитство, почти гневно, защото в мрачното му изражение не долови и следа от задоволство или удовлетворение. Дори щастливата съдба не можеше да разчупи заучената му сдържаност.
— Е — отвърна й той бавно, защото беше все още стъписан от сластния си блян и в плен на мисълта за незаслужен успех. — Ще видим. — Но ето че го обзе друга, още по-главозамайваща мисъл. Отвори широко очи и се загледа през прозореца. Разбира се, сега вече ще има възможност да действа, нали? Най-накрая дългият период на дисциплина, самообезличаване, прекомерна скромност и непрекъснато местене беше приключил. Това направо го стресна, но и развълнува. Чувстваше се, сякаш чак сега неговата истинска личност ще може да намери поле за изява, и все още под въздействието на тази примамлива илюзия, той се изправи, усмихна се на момичето и рече: