— Във всеки случай, трябва да поискам одобрението на Негово превъзходителство, преди да отговоря. Тази сутрин май не е на разположение, заключил се е да не го безпокоят. Но и утре е ден. — Тя взе да се суети край него с вид на разочарована, прибра табличката и извади ключа за личния му сейф.
— Много добре — отвърна механично.
— Нямаме бърза работа — продължи Маунтолив. Имаше усещането, че личният му живот се е прострял пред него и му предстои да се роди наново. — Едва ли екзекватурата ще пристигне скоро. И така нататък. — Но умът му вече препускаше по успоредните релси, които му казваха: „През лятото цялото посолство се премества в Александрия, в лятната резиденция. Ако можеше пристигането ми да съвпадне със…“
Но ето че наред с това вътрешно ликуване, го прониза и собствената му пресметливост. Маунтолив, като повечето хора, които нямат кого да обграждат с обич и нежност, проявяваше голямо сметкаджийство, щом станеше дума за пари. Колкото и неестествено да беше, той направо изпадна в депресия при мисълта за скъпата задължителна униформа, която изискваше новият му пост. Само преди седмица беше пристигнал каталогът от „Скинърс“, който препоръчваше доста по-скъпи униформи за служителите на Форин Офис.
Стана и влезе в съседната стая, за да се види с личния си секретар. Но вътре нямаше никого. Гореше електрическа печка. Запалена цигара димеше в пепелника до двата звънеца, отбелязани съответно с „Негово пре.“ и „Нейно пре.“. На бележника до тях секретарят беше написал със закръгления си женски почерк: „Да не се буди преди единайсет“. Това очевидно се отнасяше до „Негово пре.“, тъй като що се отнася до „Нейно пре.“, тя едва беше издържала шест месеца в Москва, преди да се оттегли сред удобствата и удоволствията на Ница, където изчакваше съпруга си да се присъедини към нея след пенсионирането си. Маунтолив загаси тлеещата цигара.
Би било безполезно да се обажда на шефа си преди обяд, тъй като сутрините в Москва връхлитаха сър Луис с пристъпи на жлъчна апатия, която често го правеше неподатлив на каквито и да било идеи. И тъй като на практика не можеше с нищо да накърни добрата съдба на Маунтолив, оставаше му единствено да покаже засегнато честолюбие, задето първият личен секретар не се е допитал най-напред до него, каквато е практиката. Както и да е. Маунтолив се оттегли във вече празния си кабинет и потъна в последния екземпляр на вестник „Таймс“, докато изчакваше със зле прикрито нетърпение часовника в канцеларията задъхано да бие дванайсет. След това слезе долу и отново се пъхна в резиденцията през дебело облицованата врата, като бързо крачеше с известно поклащане по лъснатите подове с техните меки архипелази от килими в неутрални цветове. Всичко миришеше на запуснатост и паркетин, завесите — просмукани от дим на пури. Пред всеки прозорец — пелена от завихрени снежинки.
Камериерът Мерит тъкмо тръгваше нагоре по стълбите с поднос, върху който се виждаше шейкър за коктейли, пълен с мартини, и една-единствена чаша. Беше блед едър мъж, който се държеше с внушителната строгост на църковен настоятел, докато изпълняваше задълженията си в резиденцията. Той се закова на място, когато Маунтолив се изравни с него, и му рече с дрезгав глас:
— Сър, той току-що стана и сега се облича за официален обяд. — Маунтолив му кимна и го отмина, като взимаше стъпалата по две наведнъж. Камериерът се върна да сложи още една чаша върху подноса.
Застанал пред собственото си отражение във високото огледало, сър Луис си свиркаше унило, докато се обличаше сам.
— О, момчето ми — каза механично, щом Маунтолив се появи зад гърба му. — Тъкмо се обличах. Знам, знам. Днес е моят нещастен ден. От канцеларията ми се обадиха в единайсет. Значи успя най-накрая. Поздравления.
Маунтолив се отпусна с облекчение в крайчеца на леглото, като чу с каква лекота беше оповестена новината. Шефът му продължаваше да се бори с вратовръзката и колосаната си яка, когато му каза:
— Предполагам, че ще искаш да се махнеш веднага, така ли е? За нас това е голяма загуба.