— Ще ми е по-удобно — призна си Маунтолив нерешително.
— Жалко. Надявах се, че ще бъдеш тук да ме изпратиш. Но както и да е — и той направи красноречив жест със свободната си ръка, — сам си го постигна. От триъгълната шапка и кортика до двурога и сабята — последна прослава. — Пресегна се, взе си копчетата за ръкавели и продължи умислено: — Разбира се, можеш да останеш още малко, тъй като ще мине време, докато получиш агреман. След което ще трябва да се явиш в Двореца, да целуваш ръце и така нататък. Е?
— Имам доста неизползван отпуск — обади се Маунтолив с едва доловима твърдост в иначе почтителния си тон.
Сър Луис се оттегли в банята и започна да търка изкуственото си чене под крана.
— А следващият списък с наградите? — извика в малкото огледало на стената. — Няма ли да го изчакаш?
— Може би.
Мерит влезе с подноса и старецът се разпореди:
— Остави го някъде. Още една чаша?
— Сложих, сър.
След като камериерът се оттегли и затвори тихо вратата след себе си, Маунтолив стана и наля двете чаши. Сър Луис мърмореше недоволно:
— За мисията ще бъде страшно трудно. Както и да е, Дейвид, обзалагам се, първата ти реакция на новината е била, че сега вече ще имаш възможност да действаш свободно, нали? — Той изкудкудяка като кокошка и се върна пред тоалетката си в по-добро настроение. Подчиненият му се закова, докато наливаше, сепнат от това необикновено прозрение.
— Откъде, за бога, разбрахте? — попита начумерено. Сър Луис пак изпусна самодоволното си кокоше хихикане.
— Така става с всички. С всички. Последната илюзия. И ти трябва да си минеш по пътя като всички нас. Много особен момент. Работиш, блъскаш се като луд, но накрая, ако не внимаваш, се оказва, че си извършил грях срещу Светия Дух.
— Това пък какво означава?
— В дипломацията това означава да се опитваш да прокарваш политика, съобразена с мнението на малцинството. Това е слабото място на всички. Виж само колко често се изкушаваме да направим нещо „дясно“ тук. Е, и? Не се получава. Мнението на малцинството е безполезно, ако то самото не е готово да се бори. Това е положението. — Прие чашата със старческите си розови пръсти, като одобрително отбеляза капчиците роса върху ледените чаши. Чукнаха се и се усмихнаха приятелски. През изминалите две години двамата се бяха сближили.
— Ще ми липсваш. Но, от друга страна, след три месеца излизам от… самият аз излизам от това място. — Изрече думите с неприкрито отношение. — Край на глупостите за обективност. Истърн нека си намери добри докладчици, излезли направо от Лондонския икономически институт, щом толкова иска да го осведомяват обективно. — Напоследък от Форин Офис се бяха оплакали, че нямало баланс в комюникетата от посолството. Това беше вбесило сър Луис. Засягаше се и от най-беглата проява на незачитане или пренебрежение. Като сложи празната си чаша на масата, продължи да говори на себе си в огледалото: — Баланс! Ако Форин Офис изпратят дипломатическа мисия в Полинезия, ще очакват комюникетата да започват така (за по-голяма убедителност си преправи гласа в лигаво мънкане): „Наистина е вярно, че жителите се изяждат един друг, но въпреки това консумацията на храна на глава от населението е забележително висока.“ — Млъкна изведнъж, седна, за да си завърже обувките, и каза: — О, Дейвид, момчето ми, с кого, по дяволите, ще си говоря, като си отидеш? А? Ще се перчиш в смешната си униформа с пера на шапката, като някоя рядка индийска птица в размножителен период, а аз ще кръстосвам напред-назад до Кремъл, за да се срещам с ония тъпи животни.
Коктейлите бяха доста силни. Минаха на втория и тогава Маунтолив му каза:
— Всъщност, като идвах насам, си помислих дали не мога да купя от вас старата ви униформа, ако, разбира се, не е вече ангажирана. Бих могъл да я преправя да ми е по мярка.
— Униформа ли? — рече сър Луис. — Не бях помислил за това.
— Толкова са скъпи.
— Знам. И стават все по-скъпи. Но ще ти се наложи да изпратиш моята на препаратор за основен ремонт. Освен това никога не са по мярка около врата, нали знаеш. Заради ония шнурове. Май махнах няколко от украсата, за да мога да дишам. Слава Богу, че това тук не е монархия — единственото хубаво нещо. Рединготи и всичко останало, божичко? Ами не знам какво да ти кажа.
Дълго време умуваха по въпроса. Но ето че сър Луис се обади:
— Колко даваш? — И присви очи.
Маунтолив се поколеба миг-два, преди да отговори: