Великолепно изографисана олтарна преграда. Стари накапани свещи с бради от восък горяха върху позлатения аналой, светлината — мека и помътнена от тамяна — жълтееше бледно като цветен прашец; дълбоките гласове се лееха като река над едрозърнест пясък във Василиевата света литургия. Бавно минаваха от регистър в регистър, спираха и пак започваха от ниското в нотната стълбица, само за да могат вдъхновено да я изкачат, да се възнесат в гърлата и умовете на тези смугли лъщящи лица. Хористите се носеха край нас като лебеди, удивителни с високите си аленочервени шапки и бели мантии със същите аленочервени раменни препаски. Ами светлината върху лъскавите им черни къдрици и потни лица! Огромни очи като от стенописи, в които бялото сияе. Приличаше на предхристиянски ритуал. За мен всеки от тези млади мъже с алените квадратни католически шапки се превърна в Рамзес II. Огромните полилеи звънтяха и димяха, кълба от бял тамян се виеха нагоре. Отвън долиташе шумът от надбягванията с камили, а вътре — само носовата напевност на Божието слово. Провесените от тавана лампи бяха обкичени с щраусови яйца. (Това винаги ми се е струвало достойно за изследване.)
Мислех, че именно тук е мястото на нашата среща, но ние заобиколихме тълпата и заслизахме по стълби към подземието. Най-накрая именно това се оказа мястото. Виждаха се просторни помещения, отново в подредбата на килийки от пчелна пита, варосани и блеснали от чистота. В едно от тях под светлината от свещите се беше събрала група от около стотина души, седнали на разклатени дървени пейки, които ни чакаха. Несим ме притисна към себе си, после ме побутна към дъното на помещението сред група старци, които ми направиха място. „Първо аз ще взема думата — прошепна ми той, — а после ще говори Наруз, ще му е за пръв път.“ Другия брат обаче го нямаше никакъв. Мъжете до мен бяха с мантии, но изпод някои от тях се подаваха европейски костюми. На други главите бяха покрити с кърпи. Ако се съдеше по добре поддържаните им ръце и нокти, никой от тях не беше работник. Говореха арабски, но много тихо. Никой не пушеше.
Ето че нашият Несим се надигна и се обърна към аудиторията със сдържаната деловитост на човек, свикнал да ръководи директорски съвещания. Говореше тихо, спокойно и доколкото можех да преценя, се задоволи единствено с това да ги запознае с подробности относно текущи събития и избирането на определени хора в различни комитети, учредяването на попечителски фондове и така нататък. Сякаш говореше на акционери. Всички го слушаха със сериозни лица. Бяха зададени само няколко плахи въпроса, на които той отговори кратко. После рече: „Но това не е всичко, тези подробности. Сигурно ще искате да чуете и нещо повече за нашата нация и нашата вяра, нещо, което дори нашите свещеници не могат да ви кажат. Брат ми Наруз, когото добре познавате, ще ви се представи с една малка реч.“
Какво, за бога, можеше да им каже този песоглавец Наруз, почудих се аз. Стана ми интересно. И ето че откъм външния мрак на съседната килия се появи Наруз, облечен в бяла мантия и блед като платно. Косата му беше загладена върху челото в мазен перчем като на миньор в почивния му ден. Не, по-скоро приличаше на уплашено до смърт кюре със зле изгладена стола; огромните му длани стояха сключени върху гърдите, а кокалчетата им бяха побелели от стискане. Той зае мястото си пред нещо като дървен аналой със запалена върху него свещ и се втренчи в публиката с нескрит див ужас, който скова мускулите по ръцете и раменете му. Помислих си, че всеки момент ще се свлече на земята. Отвори стиснатата си челюст, но оттам не излезе нищо. Приличаше на парализиран.