Но краткият спазъм самота премина в задоволството на ново самообладание. Нямаше какво друго да прави, освен да използва докрай личния си чар, да изглежда красив, способен и защо не — човек има право да се порадва, осъзнавайки тези неща, без да се упреква, нали? Оказа се най-близо до външния кръг от египетски официални лица, които поздрави на отличен арабски. Отвред грейнаха усмивки, които се сляха в редица от одобрителни погледи. Освен това той знаеше как да застане в полупрофил пред внезапните блясъци на фотографските светкавици, докато произнасяше първата си реч — изтъркани, но трогващи сърцето баналности, произнесени с очарователна скромност на арабски, които на мига предизвикаха шепот на задоволство и възбуждение откъм иначе доста вулгарната пасмина на журналистите.
Оркестърът започна нестройно, свиреше някак жаловито и много фалшиво; и в тези повтарящи се тъжни звуци от някаква европейска мелодия, изпълнена неизвестно защо в четвъртини, той разпозна собствения си национален химн. Беше толкова поразен, че не успя да сдържи усмивката си. Полицейската им мисия беше упражнявала най-усърдно египетските сили в използването на цугтромбона. Но мелодията като цяло звучеше разхвърляно и импровизирано, сякаш беше някаква рядка форма на древна музика (Палестрина?), изсвирена с набор прибори за камина — изпълнение на маша и ръжен. Той застана мирно. Възрастният бимбаши с едно стъклено око, който стоеше пред оркестъра, също изпъна снага в стойка мирно, макар и с леко залитане. Ето че тази част приключи.
— Съжалявам за изпълнението — пошушна му Нимрод паша. — Нали разбирате, сър, едва събрахме хора за оркестър. Повечето ми музиканти са болни. — Маунтолив кимна важно, със съчувствие, след което се насочи към следващата задача. С голямо любопитство закрачи пред почетния караул за обичайния преглед. Установи, че мъжете миришат силно на сусамово масло и пот, а един-двама си позволиха да му се усмихнат дружелюбно. Стана му приятно. Едва сдържа желанието си да отвърне на усмивките им. После се обърна, за да довърши задълженията си по протокол с останалите — също така потни и миризливи в блестящите си червени, прилични на саксии фесове. Тук усмивките се лееха на воля, сияеха навред като резени зелена диня. Посланик, който говори арабски! Той си придаде изражение на усмихната стеснителност, защото знаеше, че то очарова най-силно. Отдавна го беше научил. Изкривената му усмивка беше привлекателна — дори собствените ми подчинени са видимо пленени от нея, отбеляза си той с гордост, особено съпругите, които се успокоиха и обърнаха лица към него като хищни цветя. Каза по няколко думи на всеки от секретарите.
Най-накрая голямата кола го откара плавно до резиденцията на самия бряг на Нил. Еръл го придружи, за да го разведе из къщата и да го представи на прислугата. Размерът и изяществото на сградата бяха впечатляващи, но и доста плашещи. Да имаш на разположение всички тези стаи — това беше достатъчно, за да разубеди всеки заклет ерген.
— Добри са за приеми — измънка Маунтолив някак печално. — Предполагам, че са нужни. — Къщата кънтеше край него, докато крачеше през великолепната бална зала, през оранжериите и терасите, докато оглеждаше тревистите ливади, ширнали се чак до самия бряг на Нил, чиито води имаха цвят на какао. Навън пръскалки с източени като на гъски шии се въртяха със съскане денонощно, за да поддържат свежестта и влагата на твърдата изумрудена трева. Чуваше песента им, докато се събличаше и докато си взимаше студен душ в красивата баня с всевъзможни стъклени джунджурии в нея; скоро след това Еръл беше освободен с поканата да се видят отново след вечеря, за да обсъдят различни планове и проекти.
— Капнал съм — каза му Маунтолив чистосърдечно. — Искам да вечерям сам. Тази жега — би трябвало да я помня, но я бях забравил.