— Благодаря ви, сър.
Маунтолив тръгна бавно да го изпрати до къщата.
— Освен това искам да вечерям с Маскелин. Ако е възможно, още утре вечер.
Еръл кимна:
— Той беше на летището, сър.
— Не съм го забелязал. Моля те, нека секретарят напише една покана за утре вечер. Но преди това му звъннете, за да го попитате дали му е удобно, и ме осведомете, за да знам. За осем и петнайсет, официално облекло.
— Разбира се, сър.
— Трябва непременно да говоря с него, тъй като поемаме някои нови контролни функции и неговото сътрудничество ми е необходимо. Бил блестящ професионалист, така ми казаха.
Еръл вдигна очи — пълен със съмнение поглед.
— Двамата с Пърсуордън имаха жестоки разногласия. Всъщност цялата изминала седмица Маскелин буквално беше обсадил посолството. Той е умен, но… доста твърдоглав? — Еръл се изказваше предпазливо, не искаше да стига много далеч с думите си.
— Е — обади се Маунтолив, — нека първо говоря с него, за да имам лични впечатления. Мисля, че промяната ще се хареса на всички, дори на господин Пърсуордън.
Сбогуваха се.
Следващият ден беше пълен с известните на Маунтолив рутинни задължения, но този път изпълнявани, така да се каже, от нов ъгъл — непознатата гледна точка на положение, което караше хората веднага да скачат на крака. Беше вълнуващо, но и притеснително; винаги беше успявал да поддържа умерено приятелски отношения с нисшия състав на всички нива, както и нагоре до ранг съветник. Дори огромните морски пехотинци от караула се държаха любезно, но и много коректно с него и винаги разговаряха дружески. Сега се отдръпваха встрани и се заковаваха на място, като че заемаха отбранителна поза. Това са горчивите плодове на властта, помисли си той, приемайки новата си роля с примирение.
Но началните ходове бяха изиграни съвсем безпроблемно и дори вечерното парти за персонала мина толкова добре, че хората нямаха желание да си тръгват. Затова закъсня с преобличането за официалната вечеря и Маскелин беше вече въведен в заспалата гостна, когато най-сетне той се появи — изкъпан и преоблечен.
— О, Маунтолив! — извика войникът, стана на крака и протегна ръка към него с безизразно, хладно самообладание. — С голямо нетърпение очаквах вашето пристигане. — След цялото уважение, което цял ден му бе оказвано, Маунтолив изведнъж се почувства болезнено засегнат от това, че въпросната персона изобщо не спомена титлата му. („Божичко — помисли си той, — нима имам толкова провинциален вид?“)
В резултат на това в началните му думи се усети лека, но все пак доловима студенина:
— Скъпи ми генерале. — По всяка вероятност войникът просто искаше да изтъкне, че той е кадър на Военното министерство, а не на Форин Офис. Но го направи нескопосно. Въпреки това и за свое най-голямо раздразнение Маунтолив се почувства някак привлечен към този слаб мъж с вид на самотник, с уморен поглед и равен глас. Неговата грозота определено излъчваше изящество. Овехтелият му официален костюм беше зле изчеткан и изгладен, но качеството на плата и кройката бяха превъзходни. Маскелин отпиваше от чашата си бавно и спокойно, като много предпазливо навеждаше муцуната си на хрътка към питието. Оглеждаше Маунтолив внимателно и съвършено бездушно. Накратко си размениха обичайните любезности на гост и домакин, след което, пак за свое най-голямо раздразнение, Маунтолив установи, че харесва този мъж въпреки неговото студено и предпазливо държане. Изведнъж като че видя в него човек, който, подобно на самия него, не смееше да припише на живота каквото и да било конкретно значение.
Присъствието на прислугата по време на тази вечеря за двама изключваше друга размяна на реплики освен на най-общи теми. Бяха седнали отвън на ливадата и Маскелин изглеждаше много доволен, докато изчакваше удобния момент. Само веднъж се спомена името на Пърсуордън и тогава той подхвърли съвсем небрежно:
— Да. Аз, разбира се, почти не го познавам освен по работа. Странното е, че баща му — без съмнение това име се среща толкова рядко, че едва ли греша — та казвам, баща му беше в моята рота по време на войната. Получи орден „Военен кръст“. Всъщност самият аз написах препоръката, с която беше предложен за награждаване. И, разбира се, пак аз имах неприятното задължение да уведомя роднините по-късно. По онова време синът трябва да е бил съвсем малък. Разбира се, възможно е и да бъркам, но това няма значение.