— Ще ви дам един пример — каза Маскелин, — за това каква е тяхната ефективност. Миналата седмица Телфорд възложи на този полицай, наречен Скоби, една съвсем рутинна задача. Когато сирийците решат да се правят на много хитри, те не използват дипломатически куриер, поверяват пратката си на някоя дама или на племенничката на вицеконсула, която се качва на влака и я занася в Кайро. Искахме да разберем какво съдържа един определен пакет, защото смятахме, че ще има подробности, свързани с оръжейни сделки. Дадохме на Скоби шоколадови бонбони с приспивателно, като този с приспивателното беше ясно маркиран. Работата му беше да приспи дамата за няколко часа и да ни донесе пратката. Знаете ли какво се случи? Открихме го във влака в Кайро — толкова дълбоко заспал, че не можахме да го събудим двайсет и четири часа. Наложи се да го заведем в Американската болница. Както стана ясно, настанил се в купето с въпросната дама, но внезапно влакът се раздрусал толкова силно, че шоколадовите бонбони се преобърнали в обвивките си. И онзи, който бяхме маркирали толкова внимателно, също стоял наопаки, а той не успял да си спомни маркировката му. В паниката си сам го изял. Сега ви питам… — Лишен от чувство за хумор, Маскелин святкаше гневно с очи, докато разказваше историята. — На такива хора не може да се има доверие — добави жлъчно.
— Обещавам ви, че лично ще проверявам дали предложените от Пърсуордън хора стават за тази работа; обещавам също така, че ако ми изпращате специални сведения, няма да има засечки и това недопустимо поведение повече няма да се повтори.
— Благодаря. — Маскелин изглеждаше наистина благодарен, когато стана да си върви. Махна на служебната кола с флагчето, която стоеше паркирана пред входа, и измърмори под носа си, че ще се „поразтъпче за здраве“, след което закрачи по алеята и се наметна с лека връхна дреха, колкото да скрие смокинга си. Маунтолив остана пред вратата, загледан във високата му слаба фигура, неестествено удължена от разстоянието, която ту влизаше, ту излизаше от жълтите кръгове светлина на лампите. Напълно изтощен, въздъхна с облекчение. Беше тежък ден.
— Засега толкоз по отношение на Маскелин.
Върна се на празната ливада, за да изпие още едно, последно питие на спокойствие, преди да си легне. Общо взето, беше доволен от свършената през този ден работа. Беше се отървал от доста неприятни задачи, от които осведомяването на Маскелин за бъдещето му беше може би най-неприятната. Сега дойде време да се отпусне.
Преди да тръгне нагоре по стълбите обаче, известно време се помота в притихналата къща, като минаваше от стая в стая, потънал в мисли, прегърнал факта за собственото си издигане в кариерата със скришната гордост на жена, която току-що е открила, че е бременна.
VII
Щом служебните му задължения в столицата приключиха задоволително и според неговите очаквания, Маунтолив се почувства с развързани ръце. Реши, че може да тръгне преди Двореца, и затова се разпореди преместването във втората столица Александрия да започне. До този момент всичко вървеше по мед и масло. Самият крал бе похвалил отличния му арабски. Спечелил беше и изключителната чест да се радва на популярността на пресата заради лекотата, с която ползваше езика при публични изяви. Тези дни от всеки вестник го гледаше собствената му снимка — винаги с онази малко крива стеснителна усмивка. Докато преглеждаше малката купчинка вестникарски изрезки, взе да се чуди: „Божичко, дали пък полека-лека не ставам все по-неотразим в собствените си очи?“ Снимките бяха отлично направени и той изглеждаше безспорно красив с прошарените си слепоочия и ясно изрязани черти на лицето. „Но само натрупаната култура не стига, за да се предпази човек от собственото си очарование. Може скоро да се окаже, че съм жив погребан сред бездушната и безплодна сухота на установените социални привички, които дори не ми доставят удоволствие.“ Продължи да разсъждава с подпряна на китката си брадичка: „Защо Лейла не пише? Може би, като стигна в Александрия, там ще ме чака писмо?“ Поне можеше да напусне Кайро с попътен вятър. Другите чуждестранни посолства умираха от завист заради големия му успех!
Самото преместване беше извършено с образцова експедитивност от неуморния Еръл и персонала на резиденцията. Самият той можеше да си позволи да се разтакава до късно, докато товареха специалния влак с цялата дипломатическа канцелария, която щеше да им даде възможност да се правят, че работят, докато ги няма… куфари, сандъци, червени куриерски чанти със златни монограми. В Кайро вече бе настанала непоносима жега. Но на сърцата им беше леко, особено след като влакът се понесе през пустинята към крайбрежието.