Бедният Дейвид Маунтолив! Пърсуордън гледаше на него със състрадание и нежност. Каква цена само трябва да плати един дипломат за плодовете на властта! „Сигурно мечтите му са вечно помрачени от мисълта за тъпоумието, което трябва да понася — да понася съзнателно в името на онова, което е най-свято в тази професия, а именно желанието да угодничиш, решимостта да омайваш, за да имаш влияние. Е, какво да се прави. Всякакви хора са нужни, за да се опропасти този свят.“
Докато сресваше косата си назад, се улови, че мисли за Маскелин, който точно сега сигурно вече се е настанил в експреса за Йерусалим, друса се вдървено, седи невъзмутимо и смуче лулата си, докато влакът препуска сред пясъчни дюни и портокалови горички; седи в някое задушно купе, изтормозен от мухите вътре и вътрешно нажежен от корпоративната гордост на една традиция, която е на изчезване… А защо трябва да е на изчезване? Маскелин, обсебен от усещането за провал, от унижението на новата длъжност, която уж носела повече възможности за издигане. Последният неумолим напън. (Споменът за това накара Пърсуордън да почувства угризение, защото никак не подценяваше характера на лишения от себичност и кариеризъм воин.) Тесногръд, жлъчен, суховат като човек, въпреки това писателят у него ценеше Маскелин, докато човекът го осъждаше. (Истината е, че си беше водил подробни бележки за него — факт, който със сигурност би изненадал Маскелин, ако го знаеше.) Начинът, по който държеше лулата си, по който вирваше нос, по който изразяваше сдържаността си… Защото нищо чудно един ден да реши да го използва. „Реалните човешки същества не се ли превръщат в продължения на използваеми архетипове и това не ни ли отдалечава малко от тях? Да. Тъй като наблюдателността хвърля кръг светлина около наблюдавания човек или предмет. Да. И прави безусловния отговор по-труден, онзи, засягащ обичайните обвързаности, привързаности, любов и така нататък. Но това не е проблем само на писателя, то е проблем на всички нас. Да пораснеш означава да се откъснеш в интерес на по-доброто, по-ясното и смислено приобщаване… Боже!“ Все пак можеше да се утеши, да оправдае собствената си тайна симпатия, която хранеше към Маскелин, като си припомни някои от малкото му на брой големи глупости. И неговата арогантност! „Скъпи ми приятелю, когато човек прекара толкова години в мрежата на «Р», колкото съм бил аз, развива интуиция. Виждаш нещата на мили разстояние от теб.“ Самата идея за човек като Маскелин, развил интуиция, му се стори прекрасна. Пърсуордън нададе продължителен грачещ смях и протегна ръка към сакото си.
Спусна се по стълбите с леки стъпки, прекрачи в сумрака навън, преброи си парите и се усмихна. Това беше най-хубавият час на деня в Александрия — улиците бавно се обагряха в металносиньото на индигото, но все още изпускаха горещината на слънцето. Не всички светлини бяха запалени в града и големите бледоморави кълба на спускащия се мрак се олюляваха тук-там, като размиваха очертанията на всичко и пребоядисваха изрязаните контури на сгради и хора в опушеносиво. Задрямалите кафенета се пробуждаха с хленча на мандолини, примесен с острото свистене на прегрели гуми върху настилката, а улиците се раздвижваха от фигури, загърнати в бели мантии, и от играещите петна на аленеещи фесове. Откъм сандъчетата на первазите се долавяше миризмата на влажна пръст и урина. Големите лимузини напускаха тържествено борсата с глухи клаксони и плавен ход, сякаш лъскавия полет на ято гъски. Да се чувства полузаслепен от бледоморавия здрач, да докосва с рамо минувачите, да усеща покоя на сухия въздух и неговия екстаз… това са редките моменти на щастие, на които попадаше случайно, ненадейно. Плочниците бяха още напечени, също като дините, когато ги разрежеш по мрак. Влажна топлина бавно се просмукваше през подметките на обувките. Морският бриз прииждаше, за да хвърли върху града наметка от прохлада, но засега тя се усещаше само на моменти. Човек се носеше през сухия въздух, така зареден със статично електричество (пращенето на гребена в косата), сякаш плуваше в топло лятно море, кръстосвано от студени течения. Вървеше бавно към „Бодро“ и току попадаше в малки откъслечни облачета от ухания — парфюмът на отминаваща жена, силната миризма на жасмин, идваща откъм тъмен сводест проход — със съзнанието, че много скоро влажният морски въздух ще ги обезличи. Сега, в припадащия мрак — беше съвършеният момент за един аперитив.