— Сметнах, че е редно да знаете, сър, затова си позволих да прекъсна визитата ви. Нимрод паша ми се обади по телефона вчера посред нощ и аз веднага тръгнах. Полицията вече беше заградила мястото с оглед на предстоящото разследване. Доктор Балтазар беше там. Огледах, каквото можах, докато той пишеше смъртния акт. Разрешиха ми да взема голяма част от личните писания, принадлежащи на… покойния. Нищо интересно. Ръкопис на роман. Всичко това ни дойде като гръм от ясно небе. Установи се, че е прекалил с пиенето… както обикновено, боя се. Да.
— Но… — обади се Маунтолив едва доловимо, гневът и това, че все още не можеше да повярва на случилото се, се смесваха в главата му като вода с олио. — Но какво, за бога… — Краката му омекнаха. Придърпа един стол и седна до телефона, после избухна сърдито: — Добре, добре, Телфорд, продължавай. Кажи ми всичко, което знаеш.
Телфорд се прокашля, давайки си сметка за интереса, който новината му бе предизвикала, и се опита да подреди фактите в объркания си мозък.
— Сър, ние бяхме проследили движенията му. Той се появи тук — небръснат и с много измъчен вид (така ми каза Еръл), за да пита за вас. Но вие бяхте вече тръгнали. Вашата секретарка ни каза, че седнал пред бюрото ви и написал нещо — това му отнело известно време — което, така споменал, трябвало да ви бъде предадено лично. Настоял пред нея да го отбележи като „поверително“ и да го запечата с восък. Сега се намира във вашия сейф. След което, по всичко личи, че се е… запил. Прекарал почти целия ден в една кръчма на брега, недалеч от Монтаза, която и друг път е посещавал, и то често — няколко греди и покрив от палмови листа — държи я един грък. Останал там почти цял ден — пишел и пиел. По думите на съдържателя погълнал доста алкохол. Специално за него извадили маса и я сложили на самия бряг, върху пясъка. Било много ветровито и мъжът на няколко пъти му извикал да се прибере вътре. Но не. Останал там, край морето. В късния следобед изял един сандвич и взел трамвая за града. Тогава се обади на мен.
— Е, и?
Телфорд се поколеба и въздъхна:
— Пристигна направо в кабинета ми. Трябва да ви кажа, че макар и небръснат, изглеждаше в доста добро настроение. Пусна няколко шеги. После ме помоли да му дам една таблетка цианид — нали знаете от кои. Повече няма да говоря. Линията не е сигурна. Сами ще се досетите, сър.
— Да, да — извика Маунтолив. — Продължавай, човече. Леко окуражен, Телфорд продължи задъхано:
— Каза ми, че му трябвала, за да отрови болно куче. Причината ми се стори съвсем приемлива и разумна, затова му дадох една таблетка. По всяка вероятност именно нея е използвал, така каза доктор Балтазар. Надявам се, сър, не смятате, че аз по някакъв начин…
Маунтолив не смяташе нищо и не чувстваше нищо друго освен все по-силно раздразнение от факта, че човек от неговата легация си е позволил да разбуни духовете с толкова скандален акт! Не, това е страшно глупаво. „Голяма глупост“ — каза си наум. Но нещо му подсказваше, че Пърсуордън сигурно се е чувствал виновен за нещо. По дяволите, постъпка егоистична и невъзпитана, както и много мистериозна. За миг пред очите му изплува лицето на Кенилуърт. Той разклати слушалката, за да чува по-добре, после извика:
— Какво означава всичко това?
— Нямам представа — отговори му Телфорд безпомощно. — Всичко е много загадъчно.
Пребледнял, Маунтолив се обърна и измънка някакво извинение към малката група паши, които стояха край телефона в мрачната барака. В същия миг те разпериха ръце отстъпчиво, като подплашено ято гълъби. Нямаше нищо притеснително. Можеха да се съобразят с господин посланика, щом го зоват важни дела. Готови бяха да почакат.
— Телфорд — каза Маунтолив рязко и сърдито.
— Да, сър.
— Кажи ми какво друго знаеш.
Телфорд се прокашля и продължи с лигаво-сантименталния си глас:
— Ами ако питате мен, няма нищо от кой знае какво съществено значение. Последният човек, който го е видял жив, е онзи Дарли, учителят. Вие, сър, едва ли го знаете. Срещнал го, докато се връщал към хотела. Поканил въпросния Дарли да изпият по нещо и двамата останали да разговарят доста дълго, черпели се с джин. В хотела. Покойникът не е казал нищо, което да представлява особен интерес, и със сигурност нищо, по което да личи, че възнамерява да се самоубие. Точно обратното, казал му, че смята да вземе нощния влак за Газа и да си даде малко почивка. Показал на Дарли коректурите на последния си роман, надлежно опаковани и адресирани, както и шлифера си, в чиито джобове били напъхани нещата му за из път — пижама, паста за зъби. Какво го е накарало да промени решението си? Това, сър, не знам, но по всяка вероятност отговорът се намира във вашия сейф. Затова и се обаждам.