— Звучи доста необичайно — каза предпазливо и почтително. Не му влизаше в работата да дава оценки на това писание. По право те трябваше да дойдат от страна на шефа. — Изглежда някак пресилено — додаде услужливо, като продължаваше да опипва почвата.
Маунтолив рече мрачно:
— Боя се, че е съвсем в стила на Пърсуордън. Сега вече съжалявам, че не се вслушах в първоначалните ти препоръки за него. Сгреших, а ти се оказа напълно прав за това колко е подходящ.
Очите на Еръл блеснаха, изглеждаше доволен от скромния си триумф. Но не каза нищо, продължи да гледа Маунтолив право в лицето.
— Разбира се — обади се последният, — както сигурно знаеш, от известно време насам Хоснани е в списъка ни със заподозрени лица.
— Знам, сър.
— Но тук липсват доказателства, които да подкрепят думите. — И на два пъти почука писмото с раздразнение. Еръл се отпусна назад и шумно си пое дъх през носа:
— Не знам какво да кажа — обади се плахо, — но на мен думите ми звучат доста убедително.
— Не съм съгласен — отвърна му Маунтолив, — че е убедително за доклад. Разбира се, че ние ще докладваме в Лондон за това как стоят нещата. Но не съм много склонен да предоставя писмото в ръцете на египетското следствие и по този начин да улесня разследването им. Ти как мислиш?
Еръл взе да поклаща коленете си. Лукава усмивка се разля бавно по устните му.
— Може би това ще е най-добрият начин да прехвърлим случая на египтяните — каза тихо, — а те, ако искат, да действат. Разбира се, това ще ни лиши от възможността да окажем дипломатически натиск на един по-късен етап… когато цялата история добие по-конкретни очертания. Сър, знам, че Хоснани е бил ваш приятел.
Маунтолив усети как се изчервява.
— Като става дума за служебни дела, дипломатът няма приятели — отсече непреклонно и веднага усети, че говори като Пилат Понтийски.
— Така е, сър — зяпна го Еръл с възхищение.
— Щом бъде установена вината на Хоснани, ще трябва да действаме. Но ако тя не бъде подкрепена от доказателства, ще се окажем в слаба позиция. Особено пред Мемлик паша — нали знаеш, че много-много не обича англичаните… Мисля си…
— Какво, сър?
Маунтолив изчака, поглъщаше въздуха като подивяло животно, надушваше, че Еръл започва да одобрява преценката му. Двамата седяха притихнали в сумрака, размишляваха. После, с театрален жест, посланикът се пресегна, светна настолната лампа и каза решително:
— Ако си съгласен, засега да задържим този документ, да не го предаваме на египтяните, докато съберем още доказателства в негова подкрепа. Но Лондон трябва да го получи. Разбира се, като класифицирана информация. Но не и частни лица, нито дори близките роднини на Пърсуордън. Между другото, можеш ли да поемеш кореспонденцията с тях? Оставям на теб да измислиш нещо. — Прониза го болка при вида на лицето на Лиза Пърсуордън, което изплува пред очите му.
— Добре. Папката му е при мен. Има само една сестра, доколкото си спомням, която е в Имперския институт на слепите, и разбира се, жена му. — Еръл взе да прелиства припряно досието, а Маунтолив добави:
— Да, познавам я.
Еръл се изправи.
— Освен това мисля, че ще е честно — добави Маунтолив — да изпратим едно копие и до Маскелин в Йерусалим, нали?
— Разбира се, сър.
— И за момента нека този разговор си остане между нас.
— Да, сър.
— Много ти благодаря — каза Маунтолив с необичайна за него сърдечност. Изведнъж се почувства много стар и безпомощен. Изпита такава слабост, че не знаеше дали краката му ще го издържат, докато слиза по стълбите към резиденцията. — Засега това е всичко. — Еръл се сбогува и затвори вратата след себе си със сериозната тържественост на глухоням.
Маунтолив се обади по телефона в кухнята да му донесат чаша говежди бульон и сухи бисквити. Яде и пи като прегладнял и през цялото време не сваляше поглед от бялата маска и ръкописа на романа. Чувстваше едновременно и дълбоко отвращение, и непреодолима тъга — не знаеше кое от двете в по-голяма степен. Неволно наистина, каза си той, но по този начин Пърсуордън го беше откъснал завинаги от Лейла. Да, вероятно завинаги.