— Има само една нация, която може да определи бъдещето на всичко в Близкия изток. На всичко — и по силата на парадокса, дори равнището на живот на най-бедните мюсюлмани ще зависи от нея, от нейната сила и ресурси. Жюстин, разбираш ли за какво говоря? Трябва ли да кажа името й? Или, може би, ти не се интересуваш от тези неща? — Той й хвърли сияйна усмивка. Погледите им се срещнаха. Седяха и се гледаха в очите така, както само страстно влюбените могат да се гледат. Никога не я беше виждал толкова пребледняла, толкова превъзбудена, а цялата й мобилизирана интелигентност озаряваше лицето й.
— Трябва ли да я споменавам? — настоя той по-настъпателно. И изведнъж тя издиша затаения си дъх, поклати глава и прошепна една-единствена дума:
— Палестина.
Настъпи глухо мълчание, докато той я гледаше с победоносно въодушевление.
— Значи не съм сбъркал — каза накрая и тя мигом разбра какво има предвид: че неговата формулирана в продължение на месеци преценка за нея не се е оказала погрешна. — Да, Жюстин, Палестина. Ако евреите успеят да извоюват свободата си, тогава всички ще можем да си отдъхнем. Това е единствената надежда за нас… онеправданите чужденци. — Той произнесе думата с леко, но доловимо огорчение. С треперещи пръсти двамата бавно запалиха по цигара и издухаха дима един към друг, обвити в нова атмосфера на покой и разбирателство. — Цялото ни състояние отиде в подготовката на борбата, която ще започне там — каза приглушено. — Всичко зависи от нея. Тук, разбира се, ние не стоим със скръстени ръце, но това ще ти обясня по-нататък. Англичаните и французите ни помагат, не виждат в това нищо лошо. Съжалявам ги. Те са истински нещастници, защото вече нямат воля да се борят, нито дори да мислят. — Каза го с яростно презрение, но и със сдържано съжаление. — Но при евреите — виж, там има нещо младо: битката за Европа насред прогнилите блата на една умираща раса. — Той млъкна, но ето че след миг произнесе ясно и звънко: — Жюстин. — Бавно и умислено двамата протегнаха ръце един към друг едновременно. Студените им пръсти се сключиха, стиснаха се до болка. Върху лицата им грееше ликуващата непобедимост на каузата, грееше застрашително!
Представата й за него изведнъж се преобрази. Сега вече озарена от ново и страховито величие. Докато пушеше и го наблюдаваше, видя друг човек на мястото му — авантюрист, корсар, който си играе с живота и смъртта на хората; а и властта му, властта на парите му представляваше нещо като трагичен фон на кроежите му. В същия миг си даде сметка, че той изобщо не забелязва онази Жюстин, която се отразяваше в блестящите огледала, гравирана в разкошни тоалети и изрисувана с грим, а нещо по-скъпо на сърцето му и от страстна метреса.
Това, което й предлагаше, беше фаустовско съзаклятие. Но имаше и още нещо, по-изненадващо: за пръв път тя усети тръпката на желанието у себе си, в слабините на това отритнато, сякаш за пръв път завладяно тяло, на което досега бе гледала единствено като на средство за удоволствия, огледално отражение на действителността. Неочаквано я обзе похотлив копнеж да спи с него — не, по-скоро с намеренията му, мечтите му, маниите му, парите му, смъртта му! Сякаш чак сега бе успяла да проумее същността на любовта, която й предлага — изцяло негова, единственото му съкровище, тази жалка политическа кауза толкова отдавна и така мъчително съзряла в сърцето му, че беше изтласкала всеки друг подтик или желание. Ненадейно се почувства така, сякаш емоциите й бяха уловени в огромна паяжина, впримчени от закони, които съществуваха под нивото на съзнателната й воля, под желанията й, под самоунищожителните приливи и отливи на човешката й същност. Пръстите им стояха сключени, като звъннал музикален акорд, черпеха енергия от силата, която преминаваше като ток през телата им. Само като го чу да казва: „Сега целият ми живот е в твоите ръце“, това възпламени мозъка й, а сърцето й взе да се блъска лудешки в гърдите й.
— Трябва да тръгвам — каза, обзета от нов ужас, какъвто никога преди това не беше изпитвала, — наистина трябва да вървя. — Почувства се неуверена и крехка, вече заразена от примамливостта на власт по-силна от всяко физическо привличане.
— Благодаря ти, Боже — измънка той под носа си и повтори: — Благодаря ти, Боже. — Най-накрая всичко се реши.