Градът със своите мании на тема смърт кънтеше от злокобни ритми, които отекваха наоколо в мрака — воят на автомобилни гуми по празните площади, маневриращите кораби, пронизителните сирени на буксирите във вътрешното пристанище; той вдишваше прашното мъртвило на това място както никога преди, а то година след година се стелеше все по-неумолимо върху безплодните дюни на Мареотис. Обърна ума си нагоре, после надолу като пясъчен часовник; но винаги един и същ пясък се пресяваше през него, едни и същи въпроси, които се изреждаха един подир друг с оловно тежка стъпка, без да получат отговор. Пред тях се простираше безбрежната вероятност за бедствие, което — въпреки че се бяха постарали да пресметнат риска прецизно и обективно — не бяха подготвени да посрещнат, липсваха им сили. Странно. Въпреки това Жюстин, свирепо замислена, със сключени вежди, опряла кокалчетата на пръстите си в зъбите, все още изглеждаше неразколебана и това стопляше сърцето му, защото достойнството на нейното мълчание (и непреклонният й взор на пророчица) му даваше кураж да продължава да мисли и да преценява дилемата. Трябваше да продължат, сякаш нищо не се бе променило, докато всъщност всичко беше вече различно. Самата мисъл за това, че трябва, безизразни като рицари в броня, да продължават по предначертания път, представляваше както раздяла, така и нова, по-дълбока връзка и по-страстно другарство като онова на войниците на бойното поле, които изведнъж осъзнават, че са загърбили всяка мисъл за човешка обвързаност под формата на любов, семейство, приятели, дом — и са станали роби на една желязна воля, която се проявява пред тях като неумолимата маска на дълга.
— Трябва да сме готови за всичко — каза й той с устни, пресъхнали от цигарите, които беше изпушил — и да задържим положението, докато нещата приключат. Може да се окаже, че разполагаме с повече време, отколкото си въобразяваме, а пък може и нищо да не последва. Нищо чудно да се окаже, че Маунтолив не е бил осведомен. — После добави тихо, сякаш на себе си, с глас, натежал от това, което много добре съзнаваше: — Но ако е осведомен, ние ще разберем; веднага ще си проличи по държанието му.
Можеше, например, съвсем ненадейно да се озове на някой уличен ъгъл лице в лице с въоръжен мъж — в който и да е сумрачен сокак на града; или пък нищо чудно един ден да се окаже, че храната му е отровена от някой подкупен слуга. Срещу всички тези вероятности той можеше поне да реагира, да си даде труд да проучи отблизо и внимателно всички подобни възможности. Жюстин лежеше безмълвна с широко отворени очи.
— Затова — каза Несим — утре трябва да говоря с Наруз. Трябва да го накарам да разбере.
Няколко седмици преди това, един ден на влизане в офиса си, беше открил сериозния Серапамун с прошарената си до сребристо коса да седи в стола за посетители и тихо да пуши цигара. От всички коптски крале на памука той беше най-влиятелният и най-важният, освен това беше изиграл решаваща роля при подкрепата на коптското движение, основано от Несим. Двамата бяха стари приятели, въпреки че възрастният мъж принадлежеше към старата генерация. Ведрото му благо лице и тих глас издаваха авторитета на добро образование и мъдра улегналост, които пък на свой ред говореха за Европа. Разговорът му винаги пулсираше в ритъма на навременната разсъдливост.
— Несим — започна той тихо. — Тук съм не като частно лице, а в качеството си на представител на нашия комитет. Трябва да изпълня една доста неприятна задача. Може ли да говоря открито, без злоба и раздразнение? Защото ние сме много обезпокоени.