Несим затвори вратата, завъртя ключа, изключи телефона от мрежата и докато отиваше да седне на мястото си зад бюрото, мина зад Серапамун и приятелски стисна рамото му.
— Точно това искам и аз — каза му. — Говори.
— Твоят брат Наруз.
— Да, какво за него?
— Несим, когато основа това наше движение, ти нямаше намерение да започваме джихад — свещена религиозна война — нито да се ангажираме с подривна дейност, която може да разклати египетското правителство, нали така? Знам, че нямаше. Така си мислехме всички и ако те подкрепихме, то беше, защото повярвахме в твоето убеждение, че коптите трябва да се обединят и да търсят по-широка изява в обществения живот на страната. — Остана да пуши мълчаливо цяла минута, дълбоко умислен. После продължи: — Патриотизмът на нашата общност по нищо не съвпада с този на египтяните, нали така? И ние с радост изслушахме Наруз да ни припомни истината за нашата религия и раса, да, бяхме много щастливи, защото тези неща трябва да се казват, да се почувстват. Но… ти не си присъствал на нито една среща почти три месеца вече. Наясно ли си каква промяна е настъпила от тогава? Опиянен от своите правомощия, Наруз се е самозабравил до такава степен, че говори неща, които днес могат сериозно да ни навредят. Ние сме много разтревожени. Сега той се изживява като човек с мисия. В главата му е истински хаос от откъслечни познания и когато проповядва, всевъзможни неща се изливат от устата му в поток, който би изглеждал доста подозрителен, ако се запише и стигне до Мемлик паша. — Пак последва дълго умълчаване. Несим усети как постепенно пребледнява, обзет от лоши опасения. Серапамун продължи да говори с тихия си, като че добре смазан глас: — Да твърдиш, че коптите ще намерят своето място под слънцето, е едно, но да кажеш, че ще пометат продажния режим на пашите, които притежават деветдесет процента от земята… да говориш, че ще завладееш Египет и ще въведеш ред в страната…
— Това ли е казал? — изпелтечи Несим и сериозният мъж кимна.
— Да. Да благодарим на Бога, че срещите ни са все още тайни. При последната се разфуча като някой мелбуз (обсебен от духове) и взе да крещи, че за да постигнем целите си, ако трябва, ще въоръжи и бедуините. Можеш ли да си представиш нещо по-ужасно?
Несим облиза пресъхналите си устни.
— Нямах никаква представа — промълви.
— Ние сме много обезпокоени и загрижени за съдбата на цялото движение, ако подобни проповеди продължат. Разчитаме на теб да го вразумиш. Той, скъпи ми Несим, трябва да бъде обуздан или най-малкото да му бъде обяснено точно каква е нашата роля. Той непрекъснато се среща с Таор, винаги е там, в пустинята при нея. Аз не смятам, че тя има някакви политически убеждения, но от срещите си с нея той става все по-ревностно религиозен. Дори ни разказваше как двамата падат на колене и стоят с часове насред пясъците под палещото слънце да се молят. „И сега вече виждам нейните видения и тя — моите.“ Така твърди. Освен това е започнал много да пие. Това е нещо, на което трябва да обърнеш внимание незабавно.
— Веднага ще се видя с него — беше обещал Несим и сега, когато за пореден път се обърна и взря очи в тъмния невъзмутим поглед на Жюстин, той веднага се почувства по-силен и тихичко повтори фразата, опипа я мислено, както се опипва острието на нож, за да се провери дали е наточен. Беше отлагал срещата си с него под един или друг предлог, макар и да знаеше, че рано или късно тя трябва да се състои и че той трябва да се наложи над Наруз — но над един друг Наруз, не онзи, когото винаги бе познавал.
А сега и Пърсуордън се беше намесил по този глупав начин, беше прибавил към всичко своята смърт и предателство, за да го натовари допълнително с всичко онова, което засягаше дела, за които Наруз нямаше никаква представа; настрои трескавия си ум да поеме по паралелни релси към безкрайността… Имаше усещане, че събитията се сгъстяват около него и че той започва да се задушава под бремето на задължения, с които сам се беше нагърбил. Всичко взе да се случва наведнъж — в разстояние само на няколко седмици. Започна да го обзема чувство на безпомощност, тъй като всяко решение вече му изглеждаше не като резултат на собствената му воля, а по-скоро като принуда в ответ и под напора на външни обстоятелства; неотложностите на историческия процес, в който самият той беше засмукан като в подвижни пясъци.