— Чудя се какъв може да бъде този занаят, сър?
— Законът — каза той.
Отговори тихо, с достойнство и, разбира се, скромно.
— Шериф Зейн Кошър — промълви Анабел почти безгласно, очите й се свиха, като върза нещата. — Господи, струва ми се, че съм чувала за вас!
Изпод мустаците свенливо надзърна полуусмивка.
— Възможно е, мадам.
— Абсолютно съм сигурна, че вие сте най-добрият — каза тя и от гласа й струеше както сладко южняшко очарование, така и страхопочитание. Лицето й вероятно бе също толкова благоговейно, но аз не го виждах — бях затворил очи, за да не виждам тази глупост и за да се концентрирам по-добре върху размесването на Мавърик.
— Не съм аз този, който може да каже това — отговори той смирено.
— Знаете ли — казах аз, без да отварям очи. — Не мога точно да установя акцента ви, мисис Брансфърд.
— Не ставайте смешен, сър — каза Кош почти грубо. — Това е южен акцент. Подобни проникновени наблюдения отличават блюстителите на закона от хлапаците.
— Това, което имах предвид — казах аз и отворих очи, за да видя гримасата, която знаех, че е изкривила красивото лице — е точно от коя част на южните щати сте?
Усмивката й бе толкова лъчезарна, колкото и фалшива.
— Бил ли е някой от вас, джентълмени, в Моубайл?
— Не мисля, че съм бил някога там, мадам — каза Кош.
— Поне не си спомням — казах аз.
Тя кимна.
— Ами аз съм от Моубайл.
— Моубайл? — казах аз. — Мислех, че казахте Моулайн.
— Това е в Илинойс — каза ми Кош сприхаво. — Това изобщо не е на Юг.
Тя вирна глава, така че аз да мога да видя, че се мръщи, а Кош не.
— Ама че съм глупак — казах аз. — Вие сте имали предвид Моубайл, Алабама. Ами аз съм бил там много пъти.
— Светът е малък — подхвърли Кош.
Аз се ухилих и поклатих глава.
— Сигурен съм, че имаме много общи познати, мисис Брансфърд. Например, познавате ли… ух. Извинете ме. Дамите винаги са първи… започнете вие.
Внезапно Анабел зарови рамо в здравото рамо на Кошър. Развълнуваният й глас подсказваше, че още малко и ще се разплаче.
— Толкова дълго се опитвах да забравя това ужасно място…
Той я галеше по гърба и й говореше, да, няма грешка.
— Хайде, хайде, детето ми…
Тя вдигна поглед към него и трябваше да призная — наистина бе проляла няколко сълзи и красивата й малка брадичка се бе набръчкала.
Браво.
— В този порочен град преживях такава отвратителна лична трагедия. Моля ви, джентълмени, да дадете на една дама правото да не говори повече за това…
— Нито дума повече няма да бъде изречена — заяви Кош.
Аз бях изровил от джоба си носна кърпа и бършех очи.
Сега бе ред на Кошър да ми се намръщи.
— Страданието на една жена не е достоен източник за забавление на един мъж… Бърт.
Аз също се намръщих. Имах чувството, че щеше да ми нареди да напусна града със следващия дилижанс, ако вече не бях в него.
— Тимбъррр…! — чу се един несигурен глас отгоре, унилият грак на нашия полумъртъв кочияш.
Плясъкът на фериботната рампа във водата, бе последван от рязкото потегляне на дилижанса, който се клатеше на предните и задните си покрити с кожа стоманени ресори, докато конете пристъпваха напред. Глухият, премерен тропот на подкованите им копита първо по палубата, после по рампата бе последван от плискането на вода, когато животните заизкачваха нас и колата, която ни носеше, нагоре по речния бряг.
Скоро дилижансът се заклатушка по един път през долината сред дрънченето на сбруята, ругатните и командите на нашия кочияш, който очевидно имаше специално отношение към водача (Дий, Оли! Дий!), стараеше се, доколкото може, да поддържа постоянна скорост, докато се виехме сред величествени скални формирования, а големите колела бъхтеха двата коловоза на пътя. В синкавата мараня на хоризонта приказно изглеждащи планини стоически наблюдаваха как нашият дилижанс се промъква през осеяната със скали и кактуси пустош.
Наредих няколко пъти пасианса на Мавърик върху торбата на седлото — като правех по пет покер ръце, без да тегля допълнителни карти от случайни двайсет и пет карти, колкото и да звучи невероятно, много по-лесен начин за печелене на пасианс, отколкото стандартния — и се опитвах да не обръщам много-много внимание на безсрамното флиртуване на Анабел с Великия Мъж на Дивия запад.
Тя изкрънка от стария герой няколко истории за нарушения на законността из граничните райони, изпълнени със самоотвержена храброст, макар че, честно казано, не трябваше много да го крънка.
— Осем мъже? — възкликна тя. — И всичките престъпници? И всичките въоръжени до зъби? И вие се изправихте сам срещу тях? Искам да кажа… как е възможно… дори вие…