— Аз бях представителят на закона и реда в тази област — челюстта му се издаде напред. Устните му едва-едва помръдваха, когато тихо добави:
— Когато един мъж даде дума да върши работата си, той я върши.
Тя плесна с ръце.
— Но сигурно ви е било страх.
Той леко се ухили.
— Разбира се, че ме беше страх, мис Анабел. Да чувстваш страх не значи, че си страхливец. Когато му се подадеш, тогава ставаш страхливец.
Тя погледна към мен с полупритворени очи и леко презрение.
— Мистър Мавърик не вярва в смелостта.
— Чакайте сега, мисис Брансфърд — казах аз хрисимо, — не предавайте грешно думите ми. Аз просто казах, че смелостта се надценява. Както казваше старият ми Татко…
Кошър ме прекъсна.
— Току-що осъзнах нещо, млади момко.
— Така ли! И какво е то?
— Вие, сър, представлявате всичко, което ненавиждам.
Вдигнах рамене.
— Значи правя нещо добро.
Анабел, този стожер на морала, поклати скръбно глава.
— Докъде би стигнал светът, ако всички бяха като вас?
— Ами светът щеше да си е много добре. Повече покер, по-малко насилие. Преди с брат ми Барт да заминем на война, Татко ни каза: „Момчета, ако някой от вас се върне с медал, ще ви убия и двамата с голи ръце.“ Да поддържам друго мнение ще бъде неуважение към заветите на родителите ми.
Поучудена Анабел попита:
— Участвали сте във войната, мистър Мавърик?
Кимнах.
— На страната на Севера или Юга, сър? — попита Кош.
— Започнахме на страната на Юга и свършихме възторжени янки. Плениха ни рано и трябваше да избираме — или да изгнием в някой затвор в Северните щати, или да отидем на Запад и да помогнем на Юниъна да понамали индианците.
— А след войната? — попита тя. Бе започнала с намерението да ме изложи, но сега изглеждаше искрено заинтригувана.
Аз размесвах картите, този път с две ръце.
— Известно време бях скаут, арестувах веднъж Джеронимо, а след това промених решението си и му помогнах да избяга на свобода.
— Защо? — попита тя озадачена.
Свих рамене.
— Може би той трябваше да бъде свободен.
Тя ме гледаше изпитателно. Кош се бе вторачил в прозореца, макар че нямаше кой знае какво да се види, освен прахоляка, който вдигаха бягащите коне.
— Нито думичка не ви вярвам — каза тя.
— Понякога и на мен ми е трудно да го повярвам — признах аз.
Бях заспал.
Сънувах, че яздя див мустанг, странен сън за човек, който почти не се бе занимавал с обяздване, но на сън всичко е възможно. Просто продължих да подскачам на мустанга.
След това някой започна да ни клати, не само мен, но и коня, който яздех.
Събудих се, устата ми бе пълна с прах, а красивото, но изплашено лице на Анабел Брансфърд бе толкова близо до мен, че се притесних дали не ми е лош дъхът.
Но тя не се притесняваше. Тоест, не я притесняваше дъхът ми.
— Да не би нашият водач да е тръгнал по някакъв пряк път? — попита тя.
Това бе резонен въпрос, като се има предвид, че дивият мустанг, който бях яздил в съня си, се оказа резултат от побеснелия дилижанс, в който се возех.
Още малко и дилижансът щеше да полети надолу по коловозите, подскачаше неистово върху предните и задните си ресори, ударите на подковите вдигаха невъобразим облак прах, който изцяло ни обгръщаше — всичко това, плюс липсата на ругатни и викове от нашия кочияш, — показваше, че впрягът тича свободно и волно като орегонски вятър.
Кошър също спеше, но друсането на купето, което ресорите едва ли можеха да омекотят, както и истеричният глас на Анабел, го събудиха.
Край нас летеше пустата камениста местност, едва видима през прахта, но воят на колелата в коловозите и пронизителните писъци на сивите скали при съприкосновението с тях казваха всичко.
Докато дилижансът се мяташе насам-натам, аз се надвесех през единия прозорец, а Кошър през другия. Трябваше да се подадем почти до кръста, но видяхме едно и също нещо — нашият приличен на труп кочияш се бе свлякъл на мястото си на капрата. Той ни кимаше, но не смятам, че се съгласяваше с нещо конкретно. Всъщност съвсем явно бе, че той най-накрая бе оправдал вида си.
Макар че това едва ли му бе донесло удовлетворение.
Не можех да видя дали държи юздите или не. Не мисля, че имаше значение.
Вмъкнах се вътре.
Кошър бе направил същото. Очите му бяха сурови и блестящи.
— Не мисля, че дъртакът спи.
— Нито пък аз.
Анабел се бе вкопчила в кожената ръкохватка над прозореца, но въпреки това подскачаше надолу-нагоре като неуправляема играчка на пружина — абсолютно по същия начин.
Разбира се, ние с Кошър също подскачахме.
— Качи се горе — изкрещя Кошър — и спри дилижанса!