— Не мисля, че ми се иска да направя това — казах аз.
Той посочи с палец към прозореца и лицето му бе мрачно.
— Задното колело от моята страна се е разхлабило! Ако се откачи, всички ще сме по-мъртви от Линкълн. Разбираш ли?
Кимнах, или може би бе само друсането на подивелия дилижанс.
— Аз ще изпълзя навън и ще закрепя колелото — каза Кош — а ти се качи и хвани юздите на впряга. Не мисли за това, момче, просто го направи!
— Защо ти не го направиш — казах аз, — пък аз ще закрепя колелото.
— Не — каза Кош строго, докато колата ни лашкаше като топки, — ти ще го направиш!
Бях се вкопчил в кожената ръкохватка до прозореца с всичка сила, когато Анабел ме плесна по ръката, сякаш бях непослушно дете.
— Ти ще го направиш! — каза тя, очите й хвърляха искри. — Ти си по-младият!
В този случай Кош ни най-малко не изглеждаше обиден от тази забележка.
И тогава аз направих нещо адски глупаво.
Отворих вратата.
Облаци скален прах се надигнаха като дим от бушуващ огън, аз застанах, рисковано балансирайки, на стоманената стъпенка, но нямах намерение да излизам от купето, а исках да се покатеря върху него. Кашляйки, с присвити очи, докато прахта се вихреше около мен, протегнах нагоре ръка, пръстите ми отчаяно се опитваха да се вкопчат в стоманената преградка на багажника.
Хванах се!
Стиснах здраво, залових се и с другата ръка и като се отблъснах от стъпенката, започнах да се набирам нагоре. Хватката ми бе добра и ако само можех да се отърва от прахта в очите и да се ориентирам…
Тряс!
Сигурно бяхме попаднали в дяволски дълбок коловоз, препускайки по неравния терен, защото изпуснах добрата си хватка и се свлякох надолу по дървената повърхност на дилижанса, ръцете ми накрая се вкопчиха в перваза на прозореца. Стъпалата ми докоснаха твърдата земя и вдигнаха още прах. Успях да вдигна крака и да ги пъхна под купето върху дървената платформа отдолу.
Като не можах да мина отгоре, може би ще успея да мина отдолу…
Като си поех дъх, който се състоеше предимно от прах и много малко въздух, пуснах перваза на прозореца, крепейки се на крака, докато се плъзнах надолу и се вмъкнах под извитото тяло на купето. Дилижансът подскачаше и се клатеше по коловозите на пътя, ударите на подковите правеха миниатюрни дяволчета от прах.
Запридвижвах се някак под купето, по скелетната дървена конструкция, която поддържаше осите на колелата, към задната част на дилижанса, където като несръчен паяк се покатерих по паяжината от кожени ремъци на задния багажник и успях да се хвана с една ръка за стоманената преграда на покрива, а след това и другата ръка…
Тряс!
Пак коловоз, но този ми помогна! Изхвърли ме върху покрива и аз тупнах по гръб. Вятърът свиреше в ушите ми, но нищо не можеше да ме накара да пусна това проклето желязо.
Тряс!
Докато дилижансът друсаше и се клатеше, аз се придвижвах по покрива през омотания с ремъци багаж. Спрях, за да погледна към страната на Кошър — Къде ли беше? Помолих се на бога дъртото копеле да не е паднало, докато е опитвал да поправи онова колело и да се е убил. А може би вече го е оправил и се е върнал обратно в купето…
Или може би на колелото нищо му е нямало и това е било просто номер, за да се впусна в тази театрална разходка.
Но сега нямаше време да размишлявам върху това. Пропълзях през багажното до мястото на кочияша… само че не беше толкова лесно. Капрата бе на няколко стъпки по-долу и слизането ми там трябваше да е много добре премерено, в противен случай, ако по време на опита ми уцелехме коловоз, щях да изхвърча през глава във впряга потни, напрегнали до скъсване мускулите си коне.
А след това под обкованите със стомана колела.
Кочияшът не можеше да ми помогне. Сега той беше съвсем истински труп, проснат на седалката, единственият живот, останал в него, бе друсането на дилижанса. Поне юздите бяха все още омотани в безжизнените му ръце.
Въздухът тук горе не бе толкова прашен. Много добре. Поех известно количество и започнах да се снижавам, тряс! Още един дълбок коловоз, който ме запрати в празното пространство, и аз отчаяно заразмахвах ръце, опитвайки да се вкопча в нещо, каквото и да е, само не и въздуха, молех се да се хвана за нещо…
Пръстите ми докоснаха плат, хванаха се за него, успяха да се докопат до още, вече наистина се държах за нещо, държах се за него, мъртвия кочияш, и някак обвих ръце около него, прегърнах го, само че той не можеше много да ми помогне, тъй като бе напълно мъртъв, и дори прояви безобразна липса на учтивост, като започна самият той да пада от дилижанса, хлъзгайки се по гладката дървена седалка под натиска на моята хватка.
Ударите на копита гърмяха в ушите ми, аз висях навън, държейки се единствено за трупа, който също бе на път да изпадне. Да върви по дяволите! Присегнах се към преградата, която ограждаше капрата, хванах се за нея и когато развилнялата се кола внезапно свърна в друга посока, кочияшът, около чиито ръце юздите все още бяха хлабаво увити, започна да се плъзга на другата страна.