— Той ти помогна да добиеш самоуважение. Не се ли чувстваш по-добре сега, след като направи нещо смело?
Няколко мига стоях като вкаменен. След това избърсах праха от лицето си с две ръце, приближих се до Кош и го дарих с лъчезарната си усмивка.
— Сега разбирам — казах аз. — Това е било за мое добро. Да дооформя характера си.
— Точно така — Кошър погледна към небето и се усмихна носталгично. — Как добре си спомням първия си излязъл извън контрол дилижанс… човек някак се привързва към тази работа…
— О, аз се уча. Странно — поклатих глава. — Ти сигурно си мислиш, че съм ядосан.
Анабел бе взела колана с пистолета от дилижанса.
— Заповядай, Брет.
Не „Бърт“, за разнообразие. Тя изглежда бе много горда заради мен.
— Но аз не съм ядосан. Ни най-малко — закопчах кобура на 44 калибровия си колт и го закрепих за крака си. — Има само още една дреболия.
Кош се усмихна щастливо на ученика си.
— Да, момко?
Извадих пистолета си — въпреки изтощението ми светкавичното изваждане се получи добре — закачих петлето с палец, чу се едно зловещо щрак и той погледна към дулото, мънистените му очи се кръстосаха.
— Не се опитвай втори път да ми помагаш — казах аз.
Опасности, трудности и клопки
Когато и последната лопата пръст бе хвърлена, слънцето вече бе слязло ниско и небето изпъстрено с виолетово и оранжево, а сенките ни падаха дълги и криви върху гроба на нашия безименен кочияш. Сложих лопатата, която с Кош си бяхме разменяли, обратно в отделението за инструменти, но ако подобна съдба някога ни сполетеше, надявахме се всеки пътник да прояви същата доброта и към нас.
Стояхме над гроба с шапки в ръце, между нас беше Анабел.
— Каза, че баща ти е бил пастор — напомних му аз. — Ти ще кажеш думите.
Кеш кимна и зарецитира „Отче наш“. Аз се присъединих към него. Анабел направи същото някъде към средата.
— Предполагам — каза Кошър някак неловко, — някой трябва да каже няколко добри думи за покойния.
— Откъде да знаем, че е бил добър? — измърмори Анабел, като за миг забрави южняшкия си акцент. Лицето й, изкривено от яда, бе жестоко. — Не знаем абсолютно нищо за дъртака, освен че умря, докато ни возеше и за малко не ни уби.
Кошър хвърли разочарован поглед към нея.
— Така е, не знаем! — каза тя и тръсна предизвикателно къдрици. — Дори не знаем името му… в портфейла му имаше само един списък с публични домове.
— Слаба е плътта — каза Кош.
— Слаба е и аз съм гладна — каза тя. — А ти каза, че трябва да опитаме да стигнем до тази страноприемница преди да се стъмни.
Аз също бях гладен и като Анабел не бях много-много по церемониите, нито пък приемам живота на сериозно. Но смъртта? Това бе нещо друго.
Започнах да пея:
— Смайваща благодат, как сладък е звукът…
Гласът ми ехтеше из неплодородния пейзаж. Не звучеше никак лошо. Внезапно Кош се присъдени към мен.
— … който спаси грешник като мен — пеехме ние.
В двуглас. Освен това гласът му не беше лош.
Жестокостта напусна лицето на Анабел, красотата се върна и бях сигурен, че тя вече съжалява за това, което е казала. Трогнала я бе хармонията на нашите гласове.
— … загубих се — пеехме тримата — но сега отново съм добре…
Тя имаше прекрасен глас, висок, чист като планински поток, макар че не бе много сигурна в думите. Тя спря, когато стигнахме:
— … бях пленник, но сега съм свободен.
Но когато започнахме следващия куплет, тя отново се присъедини към нас, и тримата пяхме така все едно пеем заедно от години. Едва ли имаше църква в страната, която не би ни приела с радост в лоното си.
— През много опасности, трудности и клопки — гласовете ни се сляха и зазвънтяха из местността — аз вече минах. — Но благодатта дотук изведе ме невредим. И благодатта до дома ми ще ме заведе…
Когато ехото от красивата ни песен замря, ние казахме по една безмълвна молитва, всеки по свой си начин, измърморихме „Амин“ и оставихме нашия спътник в последния му земен дом.
Отправихме се към въпросната страноприемница, за да се наядем и да намерим подслон за през нощта.
На следващата сутрин, когато напуснахме странноприемницата добре нахранени и още по-добре отпочинали, тримата решихме да пътуваме заедно на капрата. На Анабел й се хареса идеята да бъде на въздух и да се наслаждава на изгледа, пък и не й се нравеше да пътува сама в купето. Кош и аз се сменяхме на юздите, като и двамата му хванахме цаката много бързо. Конете се държаха добре, а пътят не ни поднасяше никакви изненади.
Докато не завихме и не видяхме малък керван каруци.
Риданията бяха като самотна тъжна песен, която съпровождаше трагична гледка — четири каруци, брезентовите им покривала бяха изгорели, а дървените им обръчи бяха почернели от огъня и още тлееха. Жени и деца бяха се скупчили около проснатите тела на мъжете, плачеха и нареждаха. Мъжете изглежда бяха само ранени, не убити, което бе известна утеха. Няколко оседлани коне и волове лежаха мъртви под силното слънце и угощаваха мухите.