Животът в Дивия запад често бе тежък за заселници като тези. Хората се давеха, като преминаваха реки. Цирей на врата на дете водеше до треска и смърт. Холера, дизентерия. Каруци се чупеха. Домашни животни умираха, ухапани от змии. Но никое от природните нещастия не можеше да се сравни с мъката, която човек можеше да причини на друг човек.
Приличаше на индианско нападение. Преди много години съм виждал подобни тъжни сцени, по време на скаутските ми дни. Единственото нещо, което можеше да се сравни по жестокост, бяха набезите на щатските войници срещу безпомощните индиански села.
Но тези дни бяха отдавна и безвъзвратно отминали. Все по-малко заселници си проправяха път из тази суха земя, а и враждебно настроени индианци не бяха останали — благодарение на хора като мен.
Дръпнах юздите и спрях дилижанса, а Кош скочи на земята с пъргавината на човек, двойно по-млад от него, и буквално спринтира към пострадалите коли.
В мига, в който се освободи от надзора на Кошър, Анабел измъкна отнякъде плоско шише и отпи голяма глътка. Миризмата на уиски не можеше да се сбърка. Като избърса устата си с опакото на нежната си ръка, тя ми подаде бутилката, но аз поклатих отрицателно глава.
— Извинявай — каза тя. — Забравих за въздържанието ти от твърд алкохол и тежка работа.
Кошър търпеливо разговаряше с две жени, чиито разкъсани басмени рокли и бели бонета се развяваха на сухия бриз. Дори от това разстояние се виждаше, че са майка и дъщеря. Кошър направи жест към нас и те всички тръгнаха към дилижанса.
Помогнах на Анабел да слезе и го посрещнахме край пътя.
Кошър с едно джентълменско махване на ръка ги представи.
— Това е мисис Колбърт и дъщеря й Милисънт.
— Моите съболезнования за нещастието ви, мадам — казах аз и свалих шапка.
— Казват, че е индианско нападение — информира ме Кошър.
Майката, кокалеста жена на около петдесет, с небесносини очи като красив антипод на преждевременно състареното й лице, бе на ръба на истерията.
— Беше ужасно, толкова ужасно — каза тя. — Тези диваци се нахвърлиха върху нас и… и…
Тя не можеше да намери думи, но очите й казваха всичко.
Но аз възразих!
— Моите уважения, госпожо, обаче не са били индианци.
Гримасата й бе свирепа.
— Целите бяха намазани с цветовете на войната, крещяха, виеха, кряскаха…
— В тези части на страната няма враждебно настроени индианци…
Не искаше и да чуе. Тя потрепери и притисна към гърдите си подсмърчащата си дъщеря — приятна девойка на около двайсет — все едно бе малко дете. Анабел започна внимателно да ги разпитва за нападението, а Кошър ме дръпна настрана.
— Казах им, че ще ги откараме обратно в Кристъл Сити — каза той. — Мисля, че ще можем да ги натъпчем всичките в дилижанса или отгоре върху купето.
— Това значи да се позабавим, нали?
— Само един ден.
— Трябва да отида на шампионата по покер…
Майката бе започнала да плаче. Кошър я гледаше съжалително и разбрах, че съм загубил.
— Те застреляха мъжете ни — нареждаше тя — подпалиха каруците ни, избиха конете и воловете ни…
— Ще взема само един кон — прошепнах аз на Кош. — Ще могат да ми отделят едно от тези седла върху мъртвите животни, а ти можеш…
Но продължавайки да описва извършените зверства, гласът на жената се заиздига:
— … и откраднаха колата с всичките ни пари…
— Пари? — казах аз.
Приближих бедната жена.
Тя отново ридаеше.
— Латерната на детето ми, няма я… отиде си завинаги…
Накрая и дъщерята проговори:
— Взеха дори сватбената ми рокля! За какво им е притрябвала сватбената ми рокля, мамо?
— Прощавайте — казах аз. — Споменахте нещо за пари?
— Мавърик — каза Кошър, гласът му бе нисък, звучен и проповеднически:
— Спазвай известно приличие, сър!
Взех ръката на жената и я погалих.
— Знам, че ви е трудно — казах аз тихо и с разбиране. — Точно колко бяха парите?
Дори Анабел бе отвратена от мен.
— Ти си чудовище! — каза тя. После пристъпи между мен и жената като ме пунтираше и с глас, преливащ от престорено съчувствие попита:
— Точно колко бяха парите?
А майката и дъщерята, прегърнати в мъката си, подсмърчайки и сподавяйки риданията си, отговориха в един глас:
— Трийсет хиляди долара.